Кретьен Труа - Ерек и Енида

Като средство на християнската доктрина-хегемон алегорията е усмирителна риза, надяната на дадено явление, без да му е по мярка: между нея и явлението, което тя изобразява и обяснява, няма сходство. Алегорията е смислова условност, която не допуска интерпретация, различна от първоначално вложеното значение. Църквата отрежда на авторите на алегории статут на авторитети. Думата идва от латинската auctoritas (власт). Средновековието запазва думата „автор“ за църковните отци — първите християнски мислители — и за официалните коментатори на каноничните текстове. Писателите на простонароден език наричат себе си разказвачи (conteurs) или стихоплетци (rimoiers). Ще напомня, че до XIII в. всички литературни жанрове са в стихове. Към средата на XII в. разграничителната линия между авторите, пишещи на латински, и разказвачите, пишещи на простонароден език, започва да разделя и алегорията от символа. Първите прибягват до алегорията, вторите — до символа. Това разграничение е практическо, не теоретично. В латинските съчинения от Средновековието термините „алегория“ и „символ“ са взаимозаменяеми: и в двата случая става дума за иносказателност. В разказите на простонароден език за алегория или символ не се споменава. Аз използвам понятието „символ“, за да изтъкна новото, което внася куртоазният роман по отношение на модалностите на означаване. При символа връзката между означаващото и означаемото се гради на базата на естественото сходство между тях. Така разбират символа и германските романтици от края на XVIII и началото на XIX в. Гьоте, Шелинг и Шлегел говорят за алегория в случаите на условна иносказателност, докато наличието на вътрешна връзка между образа и смисъла (означаващото и означаемото) те определят като символ 4 4 Относно възгледите на германските романтици за символа и алегорията вж. Tzvetan Todorov, Théories du symbole , Paris, „Seuil“, 1977, p. 235–260. .

Връщайки се при Кретиен дьо Троа след това теоретично отклонение, следва да отчетем водещата роля на символа в изграждането на художествения смисъл на неговите романи. Конкретните жестове, предмети, явления и случки получават допълнително значение от взаимодействието си с други елементи на романа. Значението на символа не е зададено предварително. То се ражда в пространството на конкретната творба и е плод на субективна интерпретация. Така читателят се утвърждава като последна инстанция на смисъла. Ето как детайлът, натоварен със символика, губи относителната си самостоятелност, а в същото време читателят излиза напред в активната позиция на интерпретатор.

Третият принос на Кретиен дьо Троа е свързан с композицията на романната фабула. В пролога на Ерек и Енида той определя работата с по трансформиране на изходния материал в роман като композиция (ст. 14). За целта използва думата conjointure — свързване, обединяване както на откъслечни устни разкази, така и на отделни епизоди от интригата в едно повествователно цяло, подчинено на общ художествен замисъл. С това Кретиен като че ли изчерпва обясненията за своята повествователна техника. Нито той, нито друг писател от онова време не е оставил „поетическо изкуство“, теория за романа. Но и петте творби на Кретиен се отличават с определена стилистика — знак за писателска зрялост. Долавяли са я и съвременниците на Кретиен, и писателите през следващите векове. В този смисъл романите на Кретиен не просто проправят пътя на новия жанр. За хубаво и за лошо те се превръщат в задължителна рамка за всеки следващ рицарски роман независимо от неговата специфика.

Ерек и Енида е пионерна творба и с основната идея на фабулата. Най-просто бих я формулирал като история за трудното, но възможно съжителство между любовта, брака и рицарското приключение. За пръв път тези три сфери на човешкия опит биват обвързани в единна фабула. И в това отношение осмислянето на новаторството на Кретиен дьо Троа изисква известен отстъп.

Куртоазната любов в поезията на трубадурите и на труверите е чувство, което се заражда и култивира извън брака. В поезията дамата е омъжена по чужда воля за мъж, когото не обича. И тъкмо положението й на омъжена я предразполага да обича трето лице. Църквата осъжда куртоазната fin’amor като прелюбодеяние. Дори по-късните опити на Данте да съчетае християнската идея за спасението на душата с куртоазния идеал за любовно щастие няма да променят осъдителното отношение на църквата към куртоазната любов.