Кретьен Труа - Ивен, Рицаря с лъва

Епизодът с лудостта на Ивен символизира дълбоката криза, в която изпада героят. Кретиен дьо Троа я описва като внезапна загуба на способностите и атрибутите на рицаря — име, памет, речева дейност, дрехи, доспехи, другари по оръжие. Гол и самотен, Ивен заживява като див звяр в гората. Ала над животинското Кретиен дьо Троа надгражда един първи пласт човешки умения: с помощта на лък и стрели, изтръгнати от едно момче, Ивен ловува. Скоро след това открива в гората колибка на отшелник, с когото установява негласна размяна: дивият ловец оставя пред колибката убитото животно; отшелникът пече месото и го изнася пред залостената си врата; към него прибавя хляб, замесен с грубо брашно, купувано в близкото селище с парите от продадените кожи. Жак Льо Гоф коментира този епизод като среща на културата с дивата природа, среща особено показателна, защото Кретиен я представя в минималните й измерения: „срещата между Ивен и отшелника е възможна, доколкото първият стои на горната граница на «природата», чиято най-нисша степен е представена от животинския и растителния свят в гората, докато вторият стои на долната граница на «културата», чиято най-висша степен […] е олицетворена от двора и рицарското общество.“ 7 7 Jacques Le Goff, „Lévi-Strauss en Brocéliande“, in L’imaginaire médiéval, Paris, Gallimard, 1991 (nouvelle édition), p.163 (преводът мой — С.А.). Лудостта на Ивен е описана като „подивяване“; отшелникът също е избрал дивата природа, еквивалент на пустинята, отбелязва Льо Гоф. Но и двамата съхраняват по нещо от цивилизацията: Ивен ловува, отшелникът пазарува в близкото селище. Льо Гоф прави важно уточнение: „‘Дивото’ не е нещо, което стои извън обхвата на човека, то се намира на предела на човешката дейност.“ 8 8 Пак там.

В общата структура на романа епизодът „Лудостта на Ивен“ разкрива метаморфозата на героя, преди той да тръгне по нов път. Тук не става дума за метаморфоза каквато настъпва с героите на Овидий. Всеки разказ от неговите Метаморфози завършва с преход от човешкото към растителното или животинското. При Овидий този преход е окончателен, в романа на Кретиен дьо Троа той е обратим. Именно първата степен на човешка дейност — ловът — се явява и първата фаза в завръщането към света на цивилизацията.

Докато е в гората, Ивен няма никаква дреха върху себе си. Голотата му го приравнява с дивите зверове. Този аспект е подчертан в келтския разказ „Господарката на вълшебния извор“: там героят Оуайн се окосмява като животно. Ала в романа на Кретиен дьо Троа голотата на Ивен не е синоним на пълно подивяване. На нея личи белег от предишна рана. Тази следа от предишния живот на героя се оказва идентичностен елемент, по който дамата от Нороазон ще го познае, преди да се заеме с неговото лекуване.

След като се възстановява, Ивен подхваща отново рицарската си дейност. Но нейното предназначение е съвършено различно от досегашните му изяви. Преди той се е стремял целенасочено към подвизи за слава. Занапред инициативата е на другите, на нуждаещите се от неговата помощ и закрила. Не той търси тях, а те — него. Всяко действие, всяка нова битка ще бъде в нечия услуга. Разбира се, състраданието и човеколюбието на героя са адресирани единствено до представителите на собствената му социална група. В това отношение Ивен, Рицаря с лъва не е изключение. Всички творби на Кретиен дьо Троа, пък и рицарският роман като цяло, отстояват определена етика само в границите на аристокрацията. В книгата си Мимезис Ерих Ауербах отбелязва по повод романите на Кретиен дьо Троа: „Куртоазният реализъм рисува много пълна и поразителна картина на една-единствена класа, която стои настрана от другите слоеве на населението, защото хората от неблагородническо потекло се появяват само като фигуранти — понякога колоритни, но по принцип комични или гротескови.“ 9 9 Цитирам по френския превод на книгата: Erich Auerbach, Mimesis. La représentation de la réalité dans la littérature occidentale , Paris, Gallimard, 1968, p.142 (преводът мой — С.А.). И наистина, в Ивен всеки, който не принадлежи към благородническото съсловие, буди недоумение с външния си вид, нещо повече — поражда съмнение, че действително е човешко същество 10 10 Ще спомена например пазача на дивите бикове, великана Арпен Планинеца и двамата братя, синове на Дявола, от Замъка на патилата. .

Вторият период от рицарството на Ивен, който бих определил анахронично като социално, е посветен всъщност не на всички представители на аристократичното съсловие, а само на женската му половина. Това не е случайно. В общество като средновековното 11 11 Жорж Дюби постави точен етикет на тази епоха, като озаглави една от своите книги Мъжкарско Средновековие (вж. G. Duby, Mâle Moyen Âge , Paris, Flammarion, „Champs“, 1990]. , където всички конфликти се решават със сила, апологията на рицарското съсловие е, формално погледнато, демонстрация на силата. Тази сила изпъква най-добре контрастно — на фона на „слабия“ пол. Бих казал — с извинение за тривиалната метафора, — че женските персонажи в романа са своеобразен лакмус, проявител на фигурата на рицаря закрилник. Впечатлението обаче е повърхностно. Не то определя моралното послание на романа. Зад мъжката сила Кретиен дьо Троа внушава по-дълбока и по-етична истина, която потвърждава и общата насоченост на куртоазната идеология: истинското мъжество е онова, което постига не война, а мир и хармония между представителите на двата пола. В тогавашното общество подобна хармония е рядкост. Но успехът на рицарския роман все по-успешно ще я налага и като социална норма.