Софокъл - Трагедии

Атическата трагедия произлиза от култа на бог Дионис. Тя е творческо превъплъщение, или канализиран развой на примитивни култови действия и инсценировки.

Главни стъпала в този развой бележат Теспид (VI в. пр.н.е.), Есхил (VI–V в. пр.н.е.), Софокъл (V в. пр.н.е.), Еврипид (V в. пр.н.е.). Първият, както свидетелства самата древност, изобретява трагедията. У втория тя приема онзи облик, който съдържа най-съществените й черти на нов литературен вид. Третият я довежда до всеобщо признат разцвет. Четвъртият я сближава с материалистически, религиозно-скептически и безбожнически идеи.

Що значи „канализиран развой“? Кой канализира развоя на атическата драма?

Безспорно — атическата държава, която вярно оценява възможността да създаде ефикасно средство за идейно въздействие. Но в това начинание имат дял също знайни и незнайни творчески индивидуалности. Чрез идеи и особено чрез творчески хрумвания в областта на новия жанр те са улеснявали държавните фактори.

Там, където са липсвали тези условия за развой, богослужебните действия не преодоляват първоначалния си вид.

Това, че навред по гръцкия свят възниква драма и театър, не опровергава току-що казаното. Драмата в други държавици не иде от сходно превъплъщение на местни сакрални действия. Развита в Атина, тя просто се пренася и другаде.

Теспид е изобретател на трагедията в един условен смисъл на думата. Неговата трагедия свързвала две главни понятия: за лирическо песнопение и за епически разговор върху митологически сюжет. Драмата в нея се намирала все още в зачатъчен вид.

Това се вижда от сведение на Аристотел („Поетика“, гл.4): „Есхил пръв довел броя на актьорите от един до двама, намалил частите на хора и изтъкнал на преден план диалога.“

Като показва заслугите на Есхил, този текст по косвен начин изяснява равнището на трагическата драматургия у неговите предходници.

Есхил е създател на трагедията в най-безспорния смисъл на думата. Той пръв й дава главните същностни белези. Затова популярното означение на поета като „баща на трагедията“ има своето разумно основание.

В тоя смисъл говори приведеното вече свидетелство на Аристотел. Трагедията престава да бъде прост разговор или лирическо излияние. Като въвежда втори актьор, Есхил разширява възможностите за драматически сблъсъци. Трагедията бързо се отдалечава от лириката и епоса, тя търси и намира своята специфика.

Софокъл се учи от опита на Есхил и следва неговата творческа традиция. Но в обширното поле на трагическата поезия има все още много място за работа и ученикът не желае да се задоволи с наследеното. Той се проявява като новатор и създава бляскави драматически образци.

Анонимно древно свидетелство прави следното сравнение между Есхил и Софокъл:

„Онзи, комуто Софокъл се струва по-съвършен трагически поет, мисли правилно, но трябва да има предвид, че за приемника на Теспид, Фриних и Хойрил е било много по-трудно да издигне трагедията до такава висота, отколкото за приемника на Есхил — да стигне до съвършенството на Софокъл.“

Софокловите нововъведения още повече доближават трагедията до оная същност, която я характеризира през всички следващи векове, та дори до днес.

Аристотел свидетелства: „Софокъл въвел третия актьор и декорацията“ („Поетика“, гл. 4).

Лексикографът Свидас повтаря сведението, че Софокъл си послужил с трети актьор. След това добавя, че той пръв извел хор от петнайсет души, докато по-рано хорът броял дванайсет души; че пръв започнал да представя отделни драми, а не тетралогии, респ. трилогии.

Като създава трагедията на отделната личност, Софокъл постъпва като модерен поет не само за своето време. Трагедията на индивида ще характеризира изобщо европейската драма. Софокъл значително се отдалечава от Есхил, у когото се представят катастрофи на прокълнати поколения.

Предпочитанието към драмата на индивида е исторически обосновано. То обяснява защо Софокъл утвърждава не трилогията, а отделната трагедия. Неговата драма е завършена художествена цялост, която сама изяснява и изчерпва смисъла си. Съществува афоризъм: „Есхил мисли в трилогии.“ Той е неприложим към Софокъл.