Софокъл - Трагедии

Понятието за случайност (týche) е противоположно на идеята за божествения план в света. В нещата няма божи промисъл. Всичко се свежда до случайната спойка на елементи. А щом светът не познава божия промисъл, щом боговете нямат никакъв дял в него, каква божествена истина ще изтръгват от него жреците?

Ето как по косвен начин се обосновава възгледът, че жреческите предсказания нямат почва и не заслужават доверие.

Древният мит, възпроизведен в трагедията „Едип цар“, е фаталистичен. Той показва как един лично невинен човек става жертва на нещастие, предречено още преди рождението му. Отцеубийството и кръвосмесителният брак на Едип принадлежат към същността на мита и потвърждават фаталистичния му смисъл.

Софокъл не е могъл да пренебрегне тези две съставки на мита. Лишено от тях, сказанието за Едип се лишава от всичко съществено. Те са необходими и неизбежни негови елементи.

Но фаталистичният дух на мита не задоволява Софокъл. Поетът го осмисля поновому.

И така, Едип убива баща си и встъпва в кръвосмесителен брак с майка си. Това му е предречено от бога. Но според концепцията на Софокъл тези две събития не се изпълняват автоматически, от само себе си. Самият Едип им съдейства да се сбъднат. Софокъл представя герой, който, заблуден, движи действието в своя вреда. Движено от него, то в края на краищата стига до божието прорицание, до съдбовното предопределение. Като отправя усилията си в погрешна посока, човекът сам съдейства на злата си съдба.

Така от трагедия на съдбата, каквато е историята на Едип например у Есхил (срв. втория стазим на „Седемте срещу Тива“), Софокъл превръща „Едип цар“ в трагедия на характерите.

Образът на Едип е много добро потвърждение на Аристотеловата дефиниция на трагическия характер (ethos). Той разкрива волята и решението на дейния човек или, както се изразява философът, „какво човек предпочита или избягва“ („Поетика“, гл.7). Едиповият характер в „Едип цар“ е оцветен от афекта гняв. Обладан от гняв, Едип изрича греховни думи, които, както при случая с Аякс, мотивират печалната му участ.

Софокъл успява да вмести мотива за гнева дори в извъндраматичния епизод с Лаевото убийство. Там Едип е действал пак под пагубното влияние на гнева:

Изпаднал в плен на гневния афект, героят определя участта си. Посоката, в която тръгва той под напора на лошия съветник, го води към ужасна катастрофа. И към съдбовното предначертание.

Художествената лъжа, прилагана и другаде у Софокъл, в „Едип цар“ е осъществена особено изкусно. Представен първоначално с отлични качества, които могат да бъдат залог за благоденствие, впоследствие Едип се оказва грешник, който заслужено страда.

Поетическата лъжа се поражда от самия строеж на трагедията. Подведен от поета, зрителят строи неправилно умозаключение, паралогизъм. Паралогизмът дава живот на погрешното мнение. Драматическото действие изтъква несъстоятелността на мнението и показва истинския лик на Едип.

Ефектът на драмата е в способността й да предизвика този преход по най-естествения възможен начин. Заменят се представи, заменят се чувства, свързани с представите. Така зрителят стига до идеята на автора, която се утвърждава не чрез пряко поучение, а диалектически, чрез борба на враждебни мнения.

„Трахинянките“ е покъртителната история на една грешка, която носи гибел.

Грешката произлиза от естественото желание на човешкото същество да запази своята любов.

Средството, което трябва да доведе до тази цел, се оказва не просто непригодно: то е пагубно.

Макар и неволна, грешката остава непростима в съзнанието на Деянира. Героинята я изкупва чрез смъртта си.

В това решение на въпроса е драматизмът на „Трахинянките“.

Трагедията „Трахинянките“ няма идейната актуалност на „Аякс“, „Антигона“, „Едип цар“. Тя възпроизвежда житейски случай на съдбоносна заблуда. Тъкмо като такъв случай, който може да сполети всекиго, тя е близка до зрителя.

Но трагедията надхвърля всекидневните мащаби на човешко поведение. Тя се налага със скромното величие на един женски образ, който заплаща с най-висока цена неволно извършеното зло.

Тази трагедия, която, по общо признание, стои под Софокловите шедьоври, има специфична сила. Тя е облъхната от неизменна човечност. Тя ни показва детската слабост и геройската сила на човешкото същество, което действа в нея.