Софокъл - Трагедии

Древността е виждала в лицето на Софокъл майстор на трагическите характери. Неговите герои показват изумителна инициативност и дееспособност. Това става дори тогава, когато съдбата на героя е предопределена. Софокловият герой стига до катастрофа след енергична борба срещу съдбовното предопределение. Тук отново ще сравняваме с Есхил. Героите на стария поет нерядко страдат по наследство, заради вина, която се дължи не лично на тях, а на предците им.

Анонимен Софоклов биограф отбелязва: „… Само с едно кратко полустишие или с една-единствена дума той умееше да обрисува изцяло характера на действащото лице.“

И така, Софокъл възвестява нови нравствени начала, които извлича от епохата. Вината на неговия герой е лична, а не наследена. Героят търпи страдания за свои дела и думи. Той не заплаща за деяния на близки или далечни членове на рода си.

Всичко това се съгласува с античното определение на Софокъл като „майстор на характери“, като ethopoiós. Защото характерът (ethos) е онази черта в съществото на човека, която изтъква личното, своето у него.

Етимологията на думата (ethos) ни убеждава в същото. Нейният корен, който гласи *sue-dh-, е сроден с лат. suus и бълг. свой .

Софокъл създава образцовия трагически герой, който не въплъщава нито съвършена добродетел, нито порочност и престъпност. В него зрителят вижда себе си.

Този герой е в съгласие с предписанието на Аристотел („Поетика“, гл. 13), което гласи:

„… Ясно е преди всичко, че не трябва да се показват нито добродетелни хора като преминаващи от щастие към нещастие (защото това буди не страх и състрадание, а отвращение), нито порочни като преминаващи от нещастие към щастие (защото това е във висша степен нетрагично: то не съдържа нищо от потребното, не буди нито човешко съчувствие, нито състрадание, нито страх), нито пък съвършено безнравствен човек да изпада от щастие в нещастие (подобен състав може да съдържа човешко съчувствие, но не и състрадание, не и страх…).

Следователно остава намиращият се между тях. А такъв е онзи, който не се отличава с (особена) добродетелност и справедливост и преминава към нещастие не поради лошота и порочност, а поради някаква грешка…“

Всъщност по-правилно е да се каже, че тъкмо сред Софокловите образи Аристотел открива образцовия герой и го утвърждава чрез предписанието си.

Софокъл е творец на онзи разред трагедия, която древността оценява като образцова. Тя е трагедия на заплетеното действие и изобразява събития, които будят мъчителните чувства състрадание и страх. Чрез развоя на действието си тази трагедия освобождава зрителя от състраданието и страха и в това се състои основният й ефект.

Поради това не е случайно, че Аристотел свързва представата за образцова трагедия (терминът у него е kaliste tragoidia, т.е. „най-хубава трагедия“) със Софокъл и главно с неговия „Едип цар“ (срв. „Поетика“, гл. 13, 14).

Софокъл построява трагедията си така, че зрител и читател са в неин плен през цялото й времетраене.

За да създаде занимателна творба, Софокъл отдалечава развръзката й. Той не разкрива още от самото начало абсолютно всичко, което характеризира героя. Като премълчава някои данни от характеристиката му, той създава възможност зрителят да се заблуди. Така Софокъл осъществява художествената лъжа.

За тази възможност говори Аристотел („Поетика“, гл.24): „Омир най-добре е научил другите поети да говорят лъжа така, както трябва. Това е похватът на погрешното умозаключение. Хората мислят, че когато при наличие на едно нещо произлиза друго или при появата на едно нещо се появява и друго, ако второто е налице, налице се оказва или се появява и първото. Но това е измама…“

И така, Софокъл, следвайки примера на Омир, „измамва“ зрителя и го кара да заживее с погрешно мнение за нравствения облик на трагическия герой. Последното е идентично с онова, в плен на което се оказва читателят на криминален роман. Погрешното мнение на зрителя се опровергава в един определен момент на драматическото действие — точно така, както „измаменият“ читател на криминален роман най-сетне се ориентира в приятната бъркотия на събитията и открива дирената истина.

Погрешното мнение, което поетът предава на своя зрител, е важен драматургически способ. Той трябва да доведе зрителя до знание, но не чрез пряко поучение, а по диалектичен път. Осъществява се чрез паралогизъм, т.е. чрез погрешно умозаключение, чрез лъжлив силогизъм. Подведен от поета, зрителят строи умозаключението си върху недостатъчни предпоставки. Полученият паралогизъм утвърждава в съзнанието му погрешно мнение относно поведението и нравствения облик на трагическия герой.