lovech - Zaslepyavashtiyat noj

Лазурното море бе като топла влажна уста. Лапна го, изстиска въздуха му, завъртя го на езика си, за да го обърка, престори се, че се кани да го глътне, и когато той започна да се бори, най-сетне го пусна.

Гавин изплува на повърхността. Нямаше време да оформи нов плъзгун, тъй че нахвърли по-малки перки около ръцете си, засмука толкова светлина, колкото можеше да побере, разпери ръце и се обърна към морския демон. Изхвърли луксин и той го тласна напред.

Напорът на вълните беше невероятен. Заличаваше гледката, заглушаваше звука, но Гавин не забави. С тяло, станало толкова кораво от годините боравене с плъзгун, че можеше за ден да прекоси морето, и с воля, станала непоклатима от годините съществуване като Призма, през които бе подчинявал света на желанията си, той тласна напред.

Усети как се хлъзна в дирята на морския демон: натискът внезапно намаля и скоростта му се удвои. Изпънал крака, Гавин се гмурна още по-надълбоко, след което се изстреля към повърхността.

Излетя във въздуха в точния миг.

Не би трябвало да може да види нищо, зяпнал за въздух и светлина. Но гледката под него замръзна и Гавин видя всичко. Главата на морския демон беше наполовина над водата, кръстовидната му уста бе стегната в ярост, увенчаното му с шипове чело можеше да разбие флагманския кораб на трески. Туловището му бе поне двайсет разтега на ширина и вече само на петдесет разтега от кораба.

На левия борд стояха мъже с готови за стрелба мускети. От затворите на няколко от тях вече се вдигаше дим. Други пламваха, щом кибритът запалеше барута в подсипа в мига преди да стрелят. Командир Железни и Карис стояха един до друг, напрегнати, неустрашими, блестящият луксин се оформяше в снаряди в ръцете им. На оръдейните палуби Гавин видя мъжете да тъпчат барут в дулата за залповете, които така и нямаше да изгърмят навреме.

Другите кораби се трупаха наоколо като хлапета около юмручен бой на мъже, моряците стояха на планширите със зяпнали уста. Някои зареждаха мускетите си.

Десетки мъже извръщаха погледи от връхлитащото чудовище, за да видят що за нова ужасия може да е това, което бе изскочило във въздуха… и зяпваха объркани. Наблюдателят на мачтата сочеше Гавин и викаше нещо.

А Гавин увисна във въздуха — бедствието и гибелта бяха само на секунди от съотечествениците му — и запокити всичко, което имаше, към морския демон.

Искряща многоцветна светлина блъвна от него и се понесе към съществото.

Гавин не видя какво направи тя, когато порази морския демон, нито дали изобщо го порази.

Имаше една стара парийска поговорка, която бе чувал, но така и не ѝ беше обръщал внимание: „Когато изпердашиш планина, и планината ще те изпердаши.“

Времето потече отново, неприятно бързо. Гавин се почувства все едно го шибнаха с кривак, по-голям от собственото му тяло. Беше запокитен назад, звезди се взривиха пред очите му, той задращи като котка, заизвива се, мъчеше се да се обърне… и пльосна във водата с разтърсващ костите удар на цели двайсет разтега.

Светлината е живот. Годините война бяха научили Гавин никога да не се оставя невъоръжен. Уязвимостта е прелюдия към смъртта. Той изплува на повърхността и мигновено притегли. През годините, прекарани в хиляди провали, докато усъвършенства плъзгуна си, беше усъвършенствал и начините да се измъква от водата и да сътвори лодка — нелека задача. Някои притеглящи винаги се ужасяваха да не паднат във водата и да не могат да се измъкнат.

След секунди Гавин стоеше на палубата на нов плъзгун и вече нахвърляше перките, докато се мъчеше да прецени случилото се.

Флагманският кораб продължаваше да плава напред, едното му перило беше разбито, а по левия борд имаше огромни драскотини. Морският демон явно се беше обърнал и само бе остъргал съда. Беше плеснал с опашката си отново обаче, докато беше завивал, защото няколко от малките платноходи наблизо вече потъваха и във водата скачаха мъже, а други кораби поемаха към тях, за да ги извадят от вълните.

Но къде, по дяволите, беше морският демон?

На палубите закрещяха мъже — викове не на ликуване, а на тревога. Сочеха…

По дяволите!

Гавин започна да хвърля светлина в дюзите колкото може по-бързо. Но плъзгунът винаги тръгваше бавно.

Гигантското димящо нажежено до червено чело изригна на повърхността няма и на двайсет разтега от него и започна бързо да се приближава. Гавин вече започваше да ускорява и улови ударната вълна, причинена от огромната напираща през водата глава. Челото беше като стена — покрита с шипове стена.