lovech - Ubiyte Raym

Том спря микробуса и се зае с разтоварването на инвалидната количка. Райм лапна тръбичката на контролното ус­тройство и се насочи към стръмната рампа на сградата на общинския съвет, където се помещаваше и шерифството. Рам­пата явно бе добавена набързо, веднага след приемането на Закона за подкрепа на инвалидите.

Трима мъже с дънки, работни ризи и сгъваеми ножчета на колана излязоха от шерифското управление и се запътиха към тъмночервен „Шевролет Събърбан“.

Най-хилавият от тримата сръга най-едрия, брадат мъж с коса, вързана на опашка, и кимна към Райм. След това очите им почти едновременно се насочиха към Сакс. Едрият огле­да Том, слабото му тяло, безупречно изгладените му дрехи и златния му пръстен, и прошепна нещо на третия, който, за разлика от другарите си, приличаше на консервативен биз­несмен от южните щати. Той вдигна рамене. Тримата бързо загубиха интерес към новодошлите и се качиха в шевролета.

„Риба на сухо...“

Бел, който вървеше до количката на Райм, забеляза инте­реса на криминолога към тримата.

— Този едрият е Рич Кюлбо - обясни той. - Другите са му приятели. Шон О’Сараян е хилавият, другият е Харис Томъл. Кюлбо не е такъв размирник, на какъвто прилича. Прави се на голям бияч, но не ни причинява много главоболия.

О’Сараян ги изгледа от задната седалка на шевролета.

Шерифът изтича напред, за да отвори вратата за инвали­ди, която бе запечатана.

— Явно няма много инвалиди - отбеляза Том. После по­пита Райм: - Как се чувстваш?

— Чудесно.

— Не изглеждаш така. Пребледнял си. Веднага щом вле­зем, ще ти премеря кръвното.

Влязоха. Райм предположи, че сградата е строена през пет­десетте. Отвътре беше боядисана в зелено, а по стените вися­ха картини, снимки, показващи историческото развитие на гра­да, и обяви за свободни места в общинската администрация.

Една майка и малко момченце се зададоха по коридора. Детето не можеше да свали очи от Райм. Когато количката мина покрай него, се усмихна въодушевено.

— Страхотно - каза на майка си.

Райм понечи също да се усмихне, но жената дръпна дете­то и го смъмри тихо. Продължиха към изхода, без да се обръ­щат. На излизане обаче майката хвърли бърз поглед назад.

„Може би след няколко месеца няма да ме гледат така. Може би след операцията вече няма да съм инвалид. Ако мине успешно. Ако оживея.“

„Разбира се, че има рискове...“

После се сепна: „Не. Това са глупости!“

Бел отвори една врата и се обърна към Райм:

— Това върши ли работа? Използваме помещението за склад за веществени доказателства, но ще ги преместим в мазето.

Покрай стените бяха наредени десетина кашона. Един по­лицай се мъчеше с количка, върху която бе натоварен огро­мен телевизор „Тошиба“. Друг носеше два кашона с бутилки от сок, пълни с някаква бистра течност. Райм ги изгледа любопитно. Бел се изсмя:

— Характерните престъпления за Танърс Корнър: краж­би на електроника и нелегално производство на алкохол.

— Това алкохол ли е? - попита Сакс.

— Оригинално менте. Отлежало трийсет дни.

— Марка „Оушън спрей“, а? - отбеляза Райм.

— Това са любимите бутилки на производителите. Защо­то имат широко гърло. Ти пиеш ли?

— Само шотландско уиски.

Бел кимна към бутилките:

— Това е чиста отрова. ФБР и Данъчният отдел се инте­ресуват от печалбата им, ние се тревожим за живота на граж­даните. Тази партида не е лоша, но в много ментета има фор- малдехид, разредител или химически торове. Годишно има­ме средно по две смъртоносни отравяния.

Райм огледа стаята. Кимна към контакта:

— Ще имаме нужда от допълнителни мощности.

— Ще прекараме кабели - обеща Бел. - Веднага ще нака­рам някой да се заеме.

Натовари един полицай с тази задача, после каза, че бил поръчал спешно уредите, които бе поискал Райм, от лабора­торията на щатската полиция в Елизабет Сити. Апаратурата щяла да пристигне след не повече от час. На криминолога това му се стори светкавична бързина за окръг Пакенок; яв­но случаят бе много спешен.

„При отвличане по сексуални подбуди жертвата трябва да се открие още през първите двайсет и четири часа; след това похитителят престава да гледа на нея като на човешко същество и повече нищо не го възпира да я убие.“

Дали тази статистическа извадка бе вярна, или не, Райм не можеше да каже. Повечето похитители убиват жертвите си много скоро след отвличането. Причините може да са най- различни: паника, объркване, грешна преценка на ситуаци­ята. Вероятно Мери Бет вече бе мъртва, а на Лидия, меди­цинската сестра, не ѝ оставаше много време.