lovech - Kadeto tegne mrak

Бяха на задната седалка на един микробус на ФБР, паркиран пред крайпътен ресторант. Двама агенти бяха минали през офиса на компанията за медицинска апаратура, в която Колби работеше, и я бяха отвели. Сега те си говореха на петдесетина метра от микробуса с агентите, докарали Магнъс.

— Пак се опитаха да ме убият — каза Магнъс. — Този път почти успяха.

Още не можеше да повярва, че е постъпил толкова глупаво — беше се оставил да го примамят в онази задънена уличка. След престрелката Магнъс бе разпитан надълго и широко от двама детективи от Отдела за Балистично Разследване . Беше им казано, че ще имат само един шанс да говорят с него, така че се бяха постарали, обръщайки специално внимание на решението му да дръпне спусъка при положение, че в огневата му линия е имало невинен цивилен.

Магнъс не съжаляваше за решението си. Той бе предпочел да избегне сигурната смърт при минимален риск да нарани онази жена. Но даде на детективите по-убедителен отговор: ако бяха успели да го застрелят, най-вероятно щяха да убият и жената, станала свидетел на престъплението. Момчетата от Балистично Разследване много харесаха тази идея и специално не го попитаха дали това му е хрумнало преди или след като е дръпнал спусъка. Вършеха си работата изрядно, но и бяха на негова страна.

Това беше вторият случай, в който Магнъс стреля и убива някого, докато е на смяна. След първия, когато още беше новак в патрулна кола, сложил униформата два месеца по-рано, седмици наред чувството за вина не му даваше покой.

Този път Магнъс просто бе щастлив, че е оцелял.

— Жалко, че не са успели! — процеди Колби. Две червени гневни петна горяха на бузите ѝ; кафявите ѝ очи блестяха от ярост. Беше стиснала устни. След малко намести тъмен къдрав кичур зад ухото си с добре познат на Магнъс жест.

— Извинявай, това беше грубо. Но тази история няма нищо общо с мен. И не искам да има, това е цялата работа.

— Но ти вече си замесена, Колби.

— Как така!?

— Шефът иска да замина. Извън Бостън. Смята, че доминиканците няма да се спрат, докато не ме очистят.

— Идеята не е лоша.

Магнъс пое дълбоко въздух.

— Искам да дойдеш с мен.

Изражението на Колби беше смесица от шок и презрение.

— Ти добре ли си!?

— Така ще си в безопасност. Ако аз замина, може да подгонят теб.

— Ами работата ми? Какво ще стане с нея, по дяволите!?

— Ще трябва да я зарежеш. Само за няколко месеца, до делото.

— Значи познах от първи път. Това е някакъв странен начин да ме върнеш в живота си.

— Не — каза Магнъс. — Но ще се притеснявам за теб, ако останеш тук.

Колби прехапа устна. Една сълза се спусна по бузата.

— И къде отиваме?

— Съжалявам, не мога да ти кажа, преди да се съгласиш.

— Ще ми хареса ли? — погледна го тя.

Той поклати глава.

— Едва ли. — Бяха си говорили за Исландия много пъти, докато бяха заедно, но Колби продължаваше да гледа с недоверие на тази страна, на вулканите ѝ и лошото ѝ време.

— Исландия, нали?

Магнъс само сви рамене.

— Остави ме да помисля малко. — Колби се обърна на другата страна и зарея поглед към паркинга. Едно закръглено четиричленно семейство се дотъркаля до колата си. В ръцете им имаше кутии сладолед, а лицата им грееха от сладко нетърпение.

Магнъс чакаше.

Колби се обърна към него и го погледна право в очите.

— Искаш ли да се оженим?

Магнъс отвърна на погледа ѝ. Не можеше да повярва, че въпросът е сериозен. Но Колби не се шегуваше.

— Е?

— Не знам — поколеба се Магнъс. — Можем да го обсъдим…

— Не! Не искам да го обсъждаме! Обсъждахме го месеци наред! Хайде да го решим! Ти искаш да оставя всичко и да замина с теб. Добре. Ще го направя. Ако се оженим.

— Не е това начинът да се взима такова решение.

— Как така? Ти обичаш ли ме?

— Разбира се, че те обичам — отговори Магнъс.

— Тогава хайде да се оженим! Ще отидем в Исландия и ще живеем щастливо до края на дните си.

— В момента не мислиш трезво — каза Магнъс. — Ядосана си.

— Ядосана и още как! Караш ме да посветя живота си на теб, да замина, и аз ще го направя, ако и ти се посветиш на мен. Хайде, Магнъс, време е да решиш.

Магнъс пое дълбоко въздух. Видя как семейството се качва в колата си, която приклекна под тежестта им. Минаха покрай другата кола на ФБР, която бе докарала Колби.

— Искам да дойдеш с мен, заради собствената си безопасност — каза той.

— Значи ми казваш „не“? — Очите ѝ се впиха в неговите. Колби беше решителна жена: едно от нещата, които Магнъс харесваше в нея, но никога не я бе виждал толкова твърдо решена за нещо. — Не?