lovech - Poslednata imperatrica

Освен наличните двайсет и един бойни кораба има­ше и двайсет плитко газещи колесни параходи и товар­ни кораби, пълни с въглища. Следобедът бе в разгара си и армадата представляваше доста внушителна глед­ка, докато се носеше на изток по вятъра към хълмис­тия бряг в далечината. Цветът на океана около Китай е характерно изумруденозелен, за разлика от иридесцентното синьо на Пасифика или тъмносиньото на Атлантика. Днес вятърът образуваше бели гребени и пяна по вълните и комбинацията на изумрудено и бяло беше прекрасна гледка.

Рандъл се обърна наляво и се загледа назад към Тихо­океанския флот, който се бе разгърнал като триъгълник зад флагмана. Сърцето му внезапно натежа. Повече от 17 000 войници под негово командване щяха да донесат унищожение на крепостите Дагу, както го бяха направи­ли в Далиен две седмици по-рано.

Хенри Лox приближи до китайския си пътник и за­стана изпънат на силния вятър с ръце отстрани.

- Извинете, сър. - По гласа му личеше, че изобщо не му е привично да се обръща към китаец със „сър“.

Рандъл се обърна към пълния британски секретар.

- Какво има? - попита той. Вятърът беше толкова си­лен, че косата му се развяваше и непрекъснато му вли­заше в очите.

- Лорд Елгин помоли да се явите при него, сър. - Ду­мата отново излезе като че ли насила. Фактът, че лорд Елгин бе наредил на Лох да се отнася с Рандъл Чен като с равен, явно не му се нравеше. И колкото и да се опит­ваше, той не можеше да се сдържи да не зяпа необикно­вените сини очи на Чен.

- Кажете му, че идвам веднага - отсечено отвърна Рандъл. Облечен в костюм с жилетка, ушит в Хонконг от „Маркс & Спенсър“, с лъснати кожени обувки и тежък златен часовник в джоба на елечето, Рандъл изглеждаше - и се чувстваше - определено не на място на борда на канонер от Кралския военноморски флот.

Лох рязко отдаде чест, завъртя се кръгом и тръгна по люлеещата се палуба към мостика. Наскоро назначен за личен секретар на лорд Елгин, той по всякакъв начин се мъчеше да угоди на най-могъщия лидер в Азия. Пре­дишният асистент на Елгин бе повален от маларията само няколко часа преди да отплават от Шанхай.

Рандъл отново се обърна към небето и вдиша свежия солен въздух. Всички, с които имаше вземане-даване, бяха любезни и точни, но въпреки това винаги усещаше негодуванието им. Никой, дори самият лорд Елгин, не се чувстваше удобно в негово присъствие.

„Съсредоточи се - каза си той. - След по-малко от месец всичко ще е приключило.“

Рандъл беше в Китай вече цели пет месеца. Молеку­лярното му възстановяване стана между стените на Заб­ранения град. Беше дразнещо, че се наложи да пътува чак до Хонконг, за да се срещне с лорд Елгин; това оба­че беше единственият начин да се сближи с британския пратеник и да спечели доверието му. Успехът на миси­ята зависеше именно от този факт. И ето че най-сетне Рандъл се връщаше отново към мястото, от което беше дошъл - огромната столица Пекин, намираща се само на двеста километра оттук.

Замисли се за укрепленията, които трябваше да преодолеят. Крепостите Дагу бяха построени от им­ператор Дзядзин от династия Мин преди повече от 300 години, за да пазят град Тиендзин от нашествие откъм морето. Представляваха пет големи крепости, три на северния бряг и две на южния. Двайсет по-малки укре­пления, побиращи обикновено само едно оръдие, също охраняваха устието. Петте големи представляваха вну­шителни отбранителни съоръжения, извисяващи се над крайбрежните тресавища и солени блата там, където река Хай се вливаше в морето. Имаха десетметрови сте­ни с бойници и централна платформа, на която можеха да се поберат четиресет оръдия, обикновено 12-фунтови. Всяко оръдие можеше да стреля в която и да е посо­ка. Около всяко укрепление имаше по два 15-метрови рова, пълни с мръсна морска вода и хиляди стърчащи заострени бамбукови колове и жив плет. В тях се вли­заше по една-единствена тясна дървена рампа, която се вдигаше по време на атака. Представляваха сериозни защитни укрепления, особено откъм морето.

Рандъл извади часовника си и го погледна. Беше два часът след пладне. Бурята щеше да стигне дотук след три часа. Флотилията трябваше да бъде на петнайсетина километра от брега, преди да ги удари лошото време, за да са сигурни, че е достатъчно плитко да хвърлят котва. Той прибра часовника в джоба на елечето си, обърна се и закрачи към кърмата.

Отвори плъзгащата се врата и пристъпи на мостика, където бе топло посрещнат от лорд Елгин - закръглен човек, изглеждащ много по-едър от своите метър седем­десет и пет. Беше облечен в дебел черен двуредов шинел, обшит с черна кожа на китките и яката. На гърдите му, не­посредствено над сърцето, гордо бяха закичени два впе­чатляващи сребърни медала, майсторски оформени като отворени цветя. Горният го изтъкваше като осми граф Ел­гин, а долният - като дванайсети граф Кинкардин. Макар да беше твърде горещо за подобно тежко вълнено облек­ло, той не сваляше шинела - това бе въпрос на британска чест и официалност. В резултат червендалестото му лице и челото му лъщяха от пот. Името му беше Джеймс Брус, най-големият син от втория брак на седмия граф Елгин. Беше внушителен мъж с напълно плешиво теме и гладко избръснато лице с изключение на рунтавите бакенбарди. От двете страни на главата му и на тила имаше кичури бяла коса, напълно скриващи ушите му. Представляваше поразителна гледка, официален и винаги на мястото си. Освен това имаше голям чар, с чиято помощ ефективно прикриваше злата си същност.