Брет Елис - Американски психар

– Пица ми се яде. Хайде да си поръчаме пица – предлага Макдърмот. – Не иска ли някой да си поделим една пица, а? С цаца? Мммм. Май Бейтмън е навит – потрива той нетърпеливо ръце.

Вземам картичката на Монтгомъри и я опипвам с върха на пръстите си, за да усетя качеството на хартията.

– Готина е, нали? – пита ме Прайс с тон, който показва, че усеща завистта ми.

– Да – казвам небрежно и я връщам на Прайс, сякаш не съм толкова впечатлен, а всъщност не мога да го преглътна.

– Пица с цаца – напомня ми Макдърмот. – Умирам от глад.

– Никаква пица – отвръщам му, поуспокоен от това, че картичката на Монтгомъри пак се връща във вътрешния джоб на Тимъти.

– Хайде де – хленчи Макдърмот. – Дай да поръчаме една пица.

– Млъкни бе, Крейг – обажда се Ван Патън, който наблюдава как една келнерка взима поръчка от сепарето отсреща. – Вместо да опяваш, повикай оная здрава мацка.

– Ама тя не е на нашата маса – инати се Макдърмот, докато подмята в ръце папката с менюто, която е задигнал от количката на минаващ сервитьор.

– Нищо де, повикай я – настоява Ван Патън. – Поискай и чаша вода или "Корона", или нещо друго.

– Защо пък точно нея?

Въпросът ми не е отправен към някого конкретно. Картичката ми лежи на масата до ваза от синьо стъкло с орхидея, никой не ѝ обръща внимание. Вземам я внимателно и я прибирам в портфейла си.

– Много прилича на онова гадже, дето работи на щанда на Жоржет Клингър в "Блумингдейл" – обяснява Ван Патън. – Викнете я бе.

– Иска ли някой пица, или не? – нервничи Макдърмот.

– Как разбра? – питам Ван Патън.

– Оттам купувам парфюми за Кейт – отговаря ми той.

Прайс започва да маха с ръце и привлича вниманието на всички ни.

– Абе да не би да съм забравил да ви кажа, че Монтгомъри е джудже?

– Коя е Кейт? – питам.

– Кейт е мацето, с което ходи Ван Патън – обяснява Прайс и поглежда назад към масата на Монтгомъри.

– А какво стана, с госпожица Китридж? – питам.

– Да бе – усмихва се Прайс. – Къде ли е Аманда?

– По-кротко бе, пичове. Вярност ли? Как пък не.

– А не се ли боиш, че може да хванеш нещо? – пита го Прайс.

– От кого – от Аманда или от Кейт? – питам.

– Нали се разбрахме, че не можем да се заразим. – Ван Патън повишава глас. – Значиии... майната му. Млъквайте.

– Абе не ви ли казах...

Още четири чаши с "Белини" кацват на масата. Така стават общо осем.

– Уф, писна ми – въздъхва Прайс и се опитва да хване сервитьора, преди да е изчезнал нанякъде.

– Пицичка с цаца... пицичка с цаца. – Макдърмот май си намери мантра за вечерта.

– Скоро ще ни наобиколят страстните иранки – боботи Прайс.

– Нали казахте, че вероятността е нула, точка, нула, нула и не знам колко процента... чувате ли бе? – пита Ван Патън.

– ...пицичка с цаца... пицичка с цаца... – И Макдърмот удря с ръка по масата. – Мамка му, що не ме слушате бе?!

Още не мога да се съвзема от картичката на Монтгомъри – елегантния цвят и плътността на хартията, шрифта, печата. Посягам с юмрук срещу Крейг, като да го ударя, и се разкрещявам:

– Никой не ще да яде пикливата ти пица с цаца! Пицата трябва да е втасала добре и да прилича малко на хляб, трябва да има мазна коричка, разбра ли? А тук ги правят с тънки кори, защото скапаният главен готвач прекалява с месенето на тестото! Пиците му изсъхват и се трошат! Ясно ли ти е?!

Почервенял от гняв, удрям чашата с коктейла в масата и когато вдигам очи, виждам, че мезетата са вече тук. Стегнатата келнерка е застанала до масата и ме гледа и втренчено. Избърсвам с ръка лицето си и ѝ се усмихвам дружески. Тя не помръдва, зяпнала ме е, сякаш съм някакво чудовище (всъщност изглежда уплашена ). Обръщам се към Прайс (за какво, за помощ ли?), а той потупва джоба на сакото си и промърморва:

– Пури.

– Не мисля, че са трошливи – плахо отбелязва Макдърмот.

– Сладурче – казвам, без да му обръщам внимание, хващам келнерката за ръката и я придърпвам към мен. Тя се опъва, но ѝ се усмихвам и пристъпва малко по-близо.

– Сега ние тук ще похапнем богато... – започвам да ѝ обяснявам.

– Ама аз не съм поръчал това – възмущава се Ван Патън, вперил очи в чинията си. – Исках миден колбас.

– Млъквай – изкрещявам му, а към нея се обръщам ухилен като идиот, ама красив идиот. – Значи така, ние сме редовни клиенти тук и вероятно ще поръчаме от скъпото бренди или някакъв коняк, знам ли, та искаме да се отпуснем и да се потопим в цялата тази – размахвам ръка атмосфера. Сега слушай. – Със свободната си ръка изваждам портфейла. – Значи след това искаме да се изкефим с готини кубински пури и не щем да ни досаждат разни простаци...