Брет Елис - Американски психар

– Eгa ти паразита, голям смотаняк е – заключава Ван Патън.

– Да, ама струва осемстотин милиона – повтаря натъртено Макдърмот.

– Иди тогава да му направиш един минет, та да млъкнеш най-после – сопва му се Прайс. – Седнал да ми се превъзнася по някакво джудже!

– Обаче гаджето си го биваше – отбелязвам.

– Ааа, супер е – съгласява се Макдърмот.

– Дума да няма – кима Прайс утвърдително, но със злоба.

– Абе – опечалено казва Ван Патън, – аз я познавам тая.

– Ай стига бе! – възкликваме всички в хор.

– И къде я забърса, в "Тунела" ли? – заяждам го.

– Не – отговаря той и отпива от чашата си. – Фотомодел е. Не яде нищо, пълна алкохоличка, адски нервна кучка. Сто процента французойка.

– Ще ме умориш от смях бе – прекъсвам го, но не съм много сигурен лъже ли, или не.

– Да чукнем басче, искаш ли?

– И какво от това? – свива рамене Макдърмот. – Ще го отнесе като бръмбар сламка.

– Стига бе. Тая пие по литър "Столичная" на ден, повръща я и пак си я изпива – обяснява Ван Патън. – Пълна алкохоличка е, Макдърмот, не разбираш ли?

– Долна пълна алкохоличка – промърморва Прайс.

– Няма значение – заявява смело Макдърмот. – Много е готина. Искам да я чукам. И да се оженя за нея. И да ми роди деца.

– Не се излагай бе – кори го Ван Патън на майтап. – да не си луд да се жениш за някаква, дето освен водка с боровинков сок друго не може да роди.

– Прав е – обаждам се.

– Да. А пък му се ще да награби и оная арменка на бара – хили се Прайс. – Какво ще ти роди тя, а? Сигурно бутилка "Корбел" и литър сок от праскови?

– Коя арменка бе? – пита Макдърмот съвсем изнервен и пак извива нагоре врат.

– Уф, писна ми от вашите тъпотии – въздъхва Ван Патън.

Управителят се отбива за малко при нас, за да поздрави Макдърмот, изведнъж забелязва, че на масата ги няма задължителните коктейли "Белини" и хуква нанякъде, преди някой от нас да успее да го спре. Чудя се откъде ли Макдърмот познава така добре Ален – може би чрез Сесилия? Това малко ме вкисва, но за да сме квит, решавам да им покажа новата си визитна картичка. Изваждам я от портфейла от кожа на газела ("Барни" за 850 долара), хвърлям я на масата и чакам как ще реагират.

– Какво е това? – оживява се Прайс.

– Нова визитна картичка – отвръщам с привидно безразличие, но не мога да сдържа гордата си усмивка. – Какво ще кажете?

– Оо! – Макдърмот я вдига от масата и я върти между пръстите си, истински впечатлен. – Много е готина. Ето, виж. – Подава я на Ван Патън.

– Вчера ги взех от печатницата – отбелязвам.

– Готин цвят – установява Ван Патън, докато я разглежда отблизо.

– Да, цвят на кост – пояснявам. – А шрифтът се нарича Siliart rail.

– Silian rail ли? – пита Макдърмот.

– Да. Не е лош, нали?

– Много е готин, Бейтмън – някак предпазливо казва това завистливо копеле Ван Патън. – Обаче това е нищо... – изважда портфейла си и слага на масата до пепелника друга картичка. – Вижте тази.

Всички се надвесваме да разгледаме картичката на Дейвид и Прайс проговаря първи.

– Жестока е.

Болезнена завист ме обзема, когато виждам колко елегантен е цветът ѝ и колко изискан е шрифтът. Стискам здраво юмрук, докато Ван Патън уточнява:

– Цвят на яйчена черупка и шрифт Romalian. – Обръща се към мен. – Как ти се струва?

– Готина е – отвръщам с пресъхнало гърло и кимам на момчето с количката, което ни носи още по един "Белини".

– А стига бе! – превъзнася се Прайс, който е вдигнал картичката, за да я разгледа по-добре на светлината, и не забелязва питиетата. – Супер е! Да се чуди човек откъде такъв вкус у скапаняк като теб!

Гледам картичката на Ван Патън, гледам моята и направо не мога да повярвам, че на Прайс повече му харесва тази на Ван Патън. Зашеметен от този факт, отпивам от чашата си и поемам дълбоко дъх.

– Чакайте малко – обажда се Прайс. – Още нищо не сте видели. – Изважда своята от вътрешния джоб на сакото си и бавно я обръща с лицето към нас, за да я разгледаме.

– Вижте моята.

Е, не мога да си кривя душата, признавам, страхотна е.

Изведнъж ресторантът сякаш отлита нанякъде, шумът се отдалечава, всичко губи значението си пред тази визитна картичка. Ясно чуваме гласа на Прайс.

– Удължен шрифт, бледосива хартия...

– Мамка му – възкликва Ван Патън. – Никога не съм виждал...

– Готина е, да, много е готина – принуден съм да призная. – Ама чакайте. Дайте да видим каква е на Монтгомъри.

Прайс я изважда нехайно, но не виждам как може да пренебрегне нежния, почти бял цвят на хартията и елегантната ѝ плътност. Съвсем неочаквано започвам да съжалявам, че подхванах тази тема.