Луиз Пени - Жестокият месец

– Софи обичаше Мадлен. Никога не би я убила – заяви Хейзъл. Беше ѝ останало само едно послание и го повтаряше безспир. Дъщеря ѝ не беше убийца.

– Засега още няма да говорим със Софи – каза Гамаш. Повдигна главата ѝ така, че да я погледне в очите. – Разбирате ли?

Хейзъл се втренчи в дълбоките му кафяви очи и ѝ се искаше никога да не ги отмества. Но той, разбира се, ги отмести. И тя отново остана сама.

* * *

Обадиха се на Клара да вземе Хейзъл и да ѝ прави компания през деня. Художничката дойде и я заведе вкъщи. Попита я дали иска да подремне. Хейзъл се чувстваше толкова уморена, че на драго сърце прие и легна на дивана. Клара я зави с одеяло и изчака, докато се увери, че неочаквано остарялата жена, която всъщност бе по-млада от нея самата, е заспала.

После бавно се върна в ателието си и пак започна да рисува. Вече движеше четката по-спокойно, ръката ѝ бе по-твърда и решителна. Образът започваше да се очертава, но освен картината на платното се раждаше още нещо.

* * *

– Софи Смит се ползва с голяма популярност в „Куинс“. Дори помага в доброволческия център. Работи на половин работен ден в университетската книжарница и прилича на нормална студентка.

Ивет Никол се беше върнала. Седеше и пийваше от двойното кафе, което си бе донесла.

– Оценки? – попита Бовоар.

– Добри, но нищо феноменално. Беше прекалено късно, за да говоря с ръководството, но разпитах състудентите ѝ и казаха, че Софи се учи добре.

– Заболявания? – поинтересува се Гамаш.

Направи му впечатление, че Лемио е нехарактерно мълчалив, седнал със скръстени ръце, притиснати почти болезнено до гърдите му.

– Няма – отговори Никол. – Не я е боляло дори гърло, не е имала нито синина, нито навяхване. Никога не е ходила в здравния пункт или в болницата „Кингстън“. Доколкото знаят приятелите ѝ, никога не е отсъствала от лекции, освен когато умишлено е пропускала.

– Безупречно здраве – измърмори Гамаш почти на себе си.

– Значи онази жена, Ландърс, беше права – заключи Никол. – Софи се е преструвала на болна, когато се е прибирала, за да отвлече вниманието на мама от Мадлен.

– Остави ли шишенцето с хапчетата в лабораторията? – попита Бовоар.

– Разбира се – отговори Никол, като отхапа от поничката си с крем, без да се впечатлява от гладните погледи край себе си.

– Ще се обадиш ли да попиташ дали резултатът е готов? – обърна се Гамаш към Бовоар.

Докато заместникът му говореше по телефона, главният инспектор раздаде задачите за деня. После се върна на бюрото си. Всички погледи бяха вперени в него, усещаше ги. Какво очакваха? Да експлодира или да се разтвори във въздуха? Обърна се и ги погледна. Лакост, Лемио, Никол. Толкова млади. Толкова ентусиазирани. Толкова живи. И се усмихна.

Лемио също се усмихна. След малко го стори и Лакост, макар и не много весело. Никол го гледаше обидено.

Гамаш намери каквото търсеше. Неизвестният крадец, който бе проникнал в пансиона за училищните годишници, не беше взел всичките. Най-важният все още бе на бюрото на главния инспектор. Онзи, който Никол бе намерила в дома на Хейзъл. Годишникът на Мадлен. Гамаш отвори на абитуриентските снимки най-отзад. Но не го интересуваше нито Хейзъл, нито Мадлен. Искаше да види друго момиче. Една от мажоретките.

– Резултатите са готови – обяви Бовоар, като се настани на стола си до заседателната маса и постави бележника си отгоре. – Ефедринът от хапчетата на Софи не е същият, от който е починала Мадлен.

Гамаш се наведе напред и остави годишника.

– Не е ли?

– От лабораторията още не са сигурни и искат да пуснат пълен спектрален анализ, но изглежда, че хапчетата на Софи съдържат и друго вещество, което нашите специалисти нарекоха „свързващ агент“. Фирмите, произвеждащи ефедрин, използват различни свързващи агенти. Този не съвпада с веществата, намерени в кръвта на Мадлен.

– Какъв глупак съм бил! – възкликна Гамаш със светнал поглед. – Казаха ли нещо за веществата, които са убили Мадлен?

Зачака отговора със затаен дъх.

– Казаха, че този ефедрин е друго производство. По-близък до природния, но по-нетраен.

Гамаш кимна:

– По-близък до природния. Естествено.

Извика Лемио, зададе му няколко въпроса, а после каза на Бовоар:

– Ела с мен.

* * *

Когато стигнаха до магазина, Одил Монман тъкмо отваряше.

– Още стихове ли искате да чуете?

Бовоар не можеше да разбере дали е сериозна, или се шегува. Престори се, че не е чул въпроса ѝ.

– Чували ли сте за ефедрин?