Род Стюарт - Автобиография

Може би имам нужда от подобно успокоение, защото съм предразположен да изпитвам вина, а едно от нещата, за които съм склонен да се чувствам виновен е дали, като баща, съм направил всичко по силите си. Никога не съм бил лош баща. Напротив, винаги съм бил добър баща, в смисъл, че моите деца винаги са ми вярвали. Но е вярно, че за големи периоди от време в живота на по-големите ми деца, бях отсъстващ баща. Естеството на работата ми беше такова, че си бях вкъщи един месец, а после ме нямаше за три. Това беше трудно за децата, а и фактът, че те не разбираха, че може да е по-различно, усложняваше нещата. А после, след известен период от време, аз усложнявах нещата още повече, като създавах ново семейство. Всяко едно от децата ми знаеше, че го обичам, но доста често любовта ми идваше от далечно разстояние. И аз осъзнах, твърде късно, че това беше нещо, за което не мога да се компенсирам и това беше време, което никога няма да се върне. Най-доброто, което може да се стори, е да се опиташ да скалъпиш нещата, а точно това правя в момента - опитвам се, като баща, да присъствам много повече в живота им.

Толкова се гордея с тях: Сара, Кимбърли, Шон, Руби, Рене, Лиъм, Алистър и Ейдън, последното (със сигурност мога да го кажа) от децата ми. Ейдън се появи малко по- късно. Опитвахме две години да дарим Алистър с братче или сестриче, преди лекарите да открият, че Пени има в организма си високо съдържание на живак и ни препоръчаха да опитаме с осеменяване „ин витро“. Това също не се оказа много лесна работа. Опитахме три пъти, а и това причинява много физически болки на жената, и е сърцераздирателно за двама ви, когато не се получава. Въпреки това продължихме да опитваме и пробвахме да го превърнем в някакъв вид приключение. Предложиха ми възможността да дам моя материал в болницата, но предпочетох да направя това в уединението на собствения си дом. После двамата с Пени скачахме в моето „Ферари“ и се насочвахме към клиниката и слагахме контейнера да се топли между бедрата на Пени. Бях на турне в Москва през лятото на 2010-а, когато Пени се обади да каже, че най-накрая е забременяла и двамата се разплакахме от радост. На 16 февруари 2011 г. нашето прекрасно момче се роди. Шест месеца след това Ким стана майка на Дилайла и направи един баща и един дядо много горди.

Обичам факта, че децата ми се наричат помежду си брат или сестра - не полубратя и полусестри. Няма никакви половинки тук. Истинско семейна гравитация ги придърпва един към друг - истинска клановост, кланът Стюарт.

Една от битките, които съм водил през годините - заедно с майките им и със собствената си съвест - е с материалната част на родителството, въпросът за това колко трябва да се дава на децата и от колко ще имат нужда. Аз съм силно привързан към тази етика на работническата класа, от която произлизам - от това да тръгнеш от нищото и да успееш. Но, разбира се, че моите деца не идват от нищото; те тръгват от доста по- привилегировано ниво над моето тогава. Става въпрос за

това да се намери баланса между даването на възможности и разглезването, и аз си признавам, че се боря с това, люшкам се от едната крайност към другата.

Но, въпреки всичко това, аз съм щастлив, че все още имам добра връзка с майките им. Когато имаш дете с някого, споделяте това до края на живота си, пренебрегвайки различията, които сте имали. Ким живее с Дилайла в къщата за гости до дома ми в Бевърли Парк, а Алана, като нейна баба, често е при тях, помагайки й, грижи се за бебето, бута количката по алеята и до детската площадка. Кели, която в последствие се омъжи, има двама сина и сега живее в Сан Диего, стана интериорен дизайнер и аз я извиках да декорира някои от стаите в „Келтската къща“ в Бевърли Парк. Добре се разбираме. Двамата с Рейчъл никога не сме се мразили, затова приятелството ни още е силно. Рейчъл изживя любовно разочарование след нашия разводи е показателно за връзката ни, че тя дойде и разговаря с мен за това.

Всъщност, връзката ни винаги е била ненарушима дотолкова, че през 2000 г. се почувствахме достатъчно близки и след предложение от моя страна, организирахме голяма семейна Коледа. Тя се състоя в „Келтската къща“: коледна вечеря за всички деца, Алана, Кели, Рейчъл и Пени, с която бях живял само няколко месеца и за която това трябва да е било изключително ужасяващо изживяване - натикана в една стая с трите страхотни майки на децата на новия й съпруг, които никога не са се събирали по такъв начин, а и то, по стечение на обстоятелствата, точно на Коледа.