Род Стюарт - Автобиография

- Защо не наемеш някоя къщичка в Шотландия, отиди там само с акустичната си китара и да видим какво би се получило?

Той ми мислеше само доброто, но за мен това бе просто ужасно. Идеята да бъда сам в усамотено място в страната с акустична китара си беше дефиниция за ад.

А когато успявах да пиша песни през този период, те получаваха ужасни отзиви. Изпращах някакъв материал на звукозаписната компания, а те го отхвърляха като неоригинален и неподходящ за обработка. Не успявах да създам песни в собствените си албуми, което си беше обезкуражително. Имах само две мои песни в албума ми от 1995-а Spanner in the Works, а в When We Were the New Boys, който излезе през 1998-а, имаше само една песен, в чието писане бях участвал: заглавната песен. Останалите песни бяха избрани за мен от звукозаписната компания, които добре се бяха постарали. Но аз не създавах нищо и започнах да мисля за себе си единствено като за наемен глас: кажи ми какво да изпея и аз ще го изпея. И в Human това си пролича. Като цяло, усетих, че моментът вече дошъл да използвам нещо ново.

Една вечер бях излязъл на вечеря с продуцента Ричард Пери, добър мой приятел. Ричард бе продуцирал някои от най-добрите поп парчета на всички времена: You ’re So Vain на Карли Саймън, Stoney End на Барбара Стрейзънд, албуми на Хари Нилсън, „Темптейшънс“, Арт Гарфънкъл, Тина Търнър и на много други. Домът на Ричард в западен Холивуд се намираше точно над булевард „Сънсет“ и от много време беше известен заради онова, което той бе нарекъл „Барът на Пери“ - една стая за партита, с напълно зареден бар. Той беше място за нощни купони от 70-те насам, както и място, където знаеш, че можеш да отидеш късно през нощта за напиване, музика и танци.

По време на вечерята разказах на Ричард за дългогодишната ми мечта да запиша албум с шлагери. Той обичаше Били Холидей и Ела Фицджералд, колкото мен, и наистина тази идея му допадна. Започнахме да си подхвърляме имена на песни: Cheek to Cheek, I’ve Got You Under my Skin, September in the Rain... Трябваше да помоля сервитьора за химикал и хартия, за да мога да ги запиша. Някой от нас споменаваше песен, аз започвах да я пея на Ричард, проверявайки дали ще свърши работа. Другите клиенти в ресторанта може би са си помислили, че това е някаква дива свалка - аз пея It Had to Be You с пълен глас на мъжа срещу мен.

Решихме да запиша няколко демо версии. Ричард нае няколко страхотни джаз/поп сешън музиканти и поработихме над пет песни от списъка ни за три или четири часа. Но аз не останах толкова доволен от тях. Подходът ни беше доста конвенционален и си помислих, че всеки би могъл да ги направи по този начин, а аз ги бях изпял точно по такъв начин. Исках да звучат по-различно и да ги превърна в нещо, в което се усещат повече съвременни влияния. Затова Ричард започна отново, с различни музиканти, този път в едно малко студио в долината Сан Фернандо и състави няколко бекинг трака, които бяха доста по-пищни и синтезирани, а и с по-модерно звучене.

Накрая вече имахме десет парчета, горе-долу завършени, които да покажем на хората - песни като You Go to My Head, Stormy Weather и I’ve Grown Accustomed to Her Face, песента на Лърнър и Лоу от „Моята прекрасна Лейди“, песен, която бях записал и през 1974-а за албума ми Smiler. Решихме, че песните са много добри и силно им се радвахме.

Въпросът беше дали някой друг ще ги хареса? Арнолд веднага занесе парчетата на Вал Азоли, съпредседателя на „Атлантик Рекърдс“, част от „Уорнър Брос“, който по това време беше моят лейбъл, за да види дали би се заинтересувал от издаването на албум на Род Стюарт с шлагери. Азоли си поклатил главата и казал:

- Не, определено не.

Дори не бях харесан от собствените ми хора: това беше тежък удар.

Следващата цел на Арнолд бяха Мо и Майкъл Остин, както и Лени Уорънкър, с когото бях работил дълго време и то успешно в „Уорнър Брос“, но той вече работеше за „Дриймуъркс“. Те казаха:

- Това е ужасно. Това никога няма да се продаде. Това няма да се отрази благоприятно на кариерата на Род.

Удар номер две.

Въпреки това, след като бе направил благоприличния избор да даде песните за първо слушане на най-близките ни и надеждни съдружници в бизнеса, Арнолд сега поне се почувства свободен да разшири обхвата и да занесе записа на човека, за когото винаги бе смятал, че ще е идеален: Клайв Дейвис, квинтесенция на артист и музикален човек, легенда в индустрията и бивш президент на „Кълъмбия Рекърдс“ и „Ариста Рекърдс“, който през 2000 г. създаде лейбъла „Джей Рекърдс“. Арнолд прелетя със самолет до Ню Йорк, за да се срещне с него и да му пусне парчетата в офиса.