Цветелина Владимирова - Вестители

Добре, Тео и Злати сигурно вече бяха установили, че липсвам. Сигурно са питали всичките ми колеги къде съм и сега вече претърсваха района. Телефонът и чантата ми бяха зад бара — беше ясно, че съм тръгнала ненадейно. Може би вече бяха звъннали на полицията? Но тя едва ли щеше да предприеме нещо преди да ме обявят за изчезнала. В момента можех да бъда къде ли не и съм сигурна, че полицаите си мислеха, че съм в някоя тоалетна, вихрейки се с някого като онзи идиот пред клуба. Е, радвах се поне, че руснакът му разби носа. Ами да! Идиотът сигурно е казал на охраната за тази случка! Може би щяха да направят връзка… Но никой не видя джипа, с който потеглихме…

Обикалях стаята като подивяла и се опитвах да измисля нещо, каквото и да е, което да ми помогне. Не можех да разчитам на помощ отвън засега. Погледнах обнадеждено към прозорците на стаята и изведнъж се развълнувах от мисълта, че просто можех да избягам. Все пак се намирах в къща с двор, а не в апартамент на осмия етаж. Втурнах се натам и дръпнах пердетата. По дяволите! Решетки. Естествено, кой нормален човек в България нямаше да сложи решетки на прозорци на първия етаж… Щях да измисля нов план. Да, нямаше да бъде лесно, но имах ли друг избор? Бях гледала достатъчно филми, за да знам, че в схемата на Игор трябваше да има някакъв пропуск. Налагаше се да го открия. Но и знаех, че ще имам само една възможност, не можех да я пропилявам…

Огледах стаята, опитвайки се да намеря нещо, което да ми послужи за защита или нападение. На нощното шкафче стояха стъклена кана с вода и празна чаша. Отстрани на спалнята имаше висок гардероб в цвят махагон. Приближих се с надеждата да намеря нещо вътре, каквото и да е. Но не, беше празен. Дали беше изхвърлил нарочно всичко от него? До вратата беше поместен някакъв шкаф, който повече приличаше на сандък. Вътре намерих няколко списания и фенер с батерии. Нищо. Нямаше абсолютно нищо, което да ми е от полза. Обзе ме усещане за безпомощност, но бързо го пропъдих. Бях изтощена, макар да не се бях наранила при схватката с Игор. Странно, той сякаш се беше постарал да не ми причини никаква болка, въпреки че сега бях негова заложница… Как човек попада в такава абсурдна ситуация?

Теодор и Златина си мислеха, че ще се забъркам в неприятности и сега, когато наистина се случи, дори нямаше да ми повярват, че вината не е била моя. Ако оцелеех след всичко това, щяха да ме изкарат луда и нестабилна… Е, нямаше да са толкова далеч от истината. С тези странни сънища в будно състояние и горещите вълни започвах да вярвам на подобни заключения. От друга страна никой луд не се е замислял, че е луд. Как можех да се разсейвам с подобни мисли, при положение, че в момента имах доста по-належащ проблем? Стомахът ми се сви от притеснение. Трябваше да събера смелост да се опълча на похитителя си, но това ми се струваше невъзможно. Ако го направех и планът ми се провалеше, рискувах нещата доста да загрубеят. Дали щях наистина да го направя? Ами ако се разколебаех в последния момент, после би било твърде късно? Господи, дай ми сили да се справя и ще напусна онзи противен клуб, заклевам се! И никакви шотове повече! Събрах кураж, въздъхнах дълбоко и се приближих до вратата.

— Ей, руснак! — провикнах се.

Мълчание.

— Хей, Игор! — извиках името му притеснено и се мушнах зад вратата.

В ръката си държах каната, водата от която изсипах на пода до спалнята. Буквално спрях да дишам в очакване, а сърцето ми щеше да експлодира. Никога в живота си не бях подлагана на подобно напрежение. Едва долових стъпките му, толкова тихо приближаваха. Бях съсредоточила вниманието си върху дръжката на вратата и когато тя се помръдна зловещо и едва доловимо, събрах цялата си енергия и внимание в нападателна позиция. Вратата се открехна така, сякаш действието се развиваше на забавен каданс. Изчаках да се отвори достатъчно и когато зърнах за част от секундата шлиферът му да се подава, с всичката сила, която тялото ми препрати към ръцете, строших каната в главата му.

След това всичко се разви светкавично бързо. Не погледнах дали е изпаднал в безсъзнание или дали съм го наранила достатъчно сериозно, защото изчезнах през вратата възможно най-бързо. Нямах време да видя изражението му, нито дори лицето му. От адреналина събрах изненадващо много енергия и не мислех за нищо друго, освен че трябваше да се омитам оттук, докато още имах тази възможност. Бързо се ориентирах към входната врата, за щастие ключовете бяха в ключалката. Отключих и профучах навън без да поглеждам назад, макар да исках да видя каква преднина си бях извоювала. Да, извоювала. Чувствах се точно като воин, който се намира в центъра на ожесточена битка.