Цветелина Владимирова - Вестители

Изведнъж ме лъхна ледения въздух отвън, пропит със специфичната миризма на току-що настъпилата зима в големия град. Озъртах се за някаква табела по улицата, нещо, което да ми подскаже къде се намирам и накъде трябва да се насоча, но нощта беше обвила всичко в тъмнина. Нямаше дори улична лампа, която да ми помогне да се ориентирам. Дишах на пресекулки, което малко ме изтощаваше, докато тичах бясно без конкретна посока. Токчетата обаче доста ме затрудняваха. Страхувах се, че ако спра, за да си събуя обувките, Игор ще ме настигне, но пък така много забавях темпото. Препъвах се, залитах в бързината, всяка крачка ме отдалечаваше от похитителя ми, но някакво странно усещане ме караше да си мисля, че това бягство представлява още по-голяма опасност за мен. Исках този кошмар да свърши, болезнено копнеех да се спася от капана… Господи, знам, че ме чуваш. Моля те, моля те, помогни ми да се измъкна оттук. Прати ми спасение ! Сърцето ми заби още по-лудешки отпреди, макар да не вярвах, че е възможно — дочух зад себе си забързани стъпки. Той беше след мен и не просто тичаше. Имах чувството, че направо долита зад гърба ми. Не, нямах време да се обръщам. Напрегнах всеки мускул от тялото си и се насилих да продължа напред още по-енергично. Как успяваше да се движи толкова бързо и така безшумно? Страхът заля тялото ми, пропи се в кожата ми.

Завих наляво в следващата пресечка и видях контейнер за боклук. Напред уличката продължаваше все така тъмна, готова да ме приеме в обятията на мрака си. Огледах се за миг, разколебана накъде да поема. Някъде трябваше да има друг изход, безистен или поне незабележима пряка. Имах чувството, че нищо добро не ме очаква тук. Не беше просто опасение, тялото и съзнанието ми за първи път бяха на едно мнение — че ме грози страшна опасност. Въпреки това пренебрегнах вътрешния си глас. Нямаше значение, и без това вече бях поела по тази пътека, нямаше как да се върна обратно. Да, стъпките му сега отекваха отчетливо зад мен и разбрах, че много бързо беше скъсил разстоянието помежду ни. Нямах сили да напредвам, дишането вече ме затрудняваше значително, тялото ми трепереше донякъде от студа, който сега се врязваше в дробовете ми, донякъде от сковалия ме ужас.

— Ксения!!

По гласа му можех да усетя колко близо беше. Потреперих. Крещеше името ми заповеднически, сякаш очакваше да се закова на място.

— Ксения, спри! Веднага спри!! — лека нотка на отчаяние се прокрадна във вика му.

Може би не вярваше, че ще ме догони. Да бе! Продължих напред, но когато минах покрай контейнера, нещо ме издърпа толкова силно за глезена, че се сгромолясах на земята и изподрах ръцете си на тротоара. По дяволите! Не можах да разбера какво стана. Игор все още не ме беше застигнал, а и човекът, който ме събори, беше отстрани на мен. В тъмнината успях да видя лицето му. Лице, което не приличаше на нищо, което бях виждала досега. Отворих уста да изкрещя, но волята ми беше подчинена на замъглената представа за това, което се случваше. Нима Игор си беше довел съучастник? Кучи син ! Това лице, бледо и неописуемо застрашително, беше приковало студените си очи към мен и се канеше да ми направи нещо, което още не можех да осъзная. Нечия чужда мисъл се прокрадна в главата ми без да я искам. Мисъл, от която кръвта във вените ми спря за миг. Не мърдай. Няма къде да избягаш. Ръцете на това… тяло се бяха впили в мен като стоманени белезници. Идея си нямах какво се случваше, но не можех да помръдна и на сантиметър, скована от страх и ужас. Не, не беше само заради страха, нито защото бях притисната от огромна тежест към асфалта. Не беше и от паника. Мускулите не слушаха командите на мозъка. От цялото това напрежение нямаше начин да не събера сила да стана и да се втурна напред, но мисълта, че не трябва да мърдам и няма къде да избягам, не ми оставяше избор. Осъзнавах, че не го мислех аз, но кой друг можеше да е в главата ми? Не, мога да стана! Знам, че мога! Трябва да избягам! Опитах се да се надигна, но безуспешно. Този мъж наистина беше адски силен. Само че по лицето му се изписа огромна изненада от моята съпротива, което го вбеси още повече. Леденият му дъх полази по лицето ми. Отвори настървено уста и се наведе рязко към мен. И тогава главата му изхвърча.

Глава 3

Очите ми бяха приковани към неописуемата гледка на едно обезглавено тяло, което лежеше в краката ми. Макар да беше тъмно, веднага разбрах, че гъстата и лепкава течност по мен беше кръв. Смътно осъзнавах, че не беше моята. Това обаче не променяше факта от случилото се, но какво бе то? Бях се измъкнала на косъм, но заслугата не беше моя… Вдигнах глава нагоре и съзрях Игор. Докато отместваше трупа настрани от мен, изражението му беше каменно и хладнокръвно, но в мига, в който погледите ни се срещнаха, през лицето му премина сянка на съжаление, примесено с гняв. Извади от джоба на шлифера си черна манерка с прозрачна течност, изля я върху трупа и хвърли отгоре метална запалка. Лумна висок пламък и наоколо се разнесе отвратителната смрад на изгорена плът…