Цветелина Владимирова - Вестители

Сега, когато седнах обаче, безброй въпроси изникнаха в главата ми — какво се случваше тази нощ с мен? Два поредни транса, за които не можех да дам логично обяснение, ме бяха поставили на предела на лудостта… И в тях два поредни пъти бях видяла този мъж! Бях сигурна, че беше той — същите синьо-зелени очи, същата леко дълга тъмна коса, която се чупеше отстрани на лицето му.

Но имаше и нещо друго в него, което не можех да си обясня. Всичко се случи толкова бързо… А сега седях на диван в непознат хол, в къща, неизвестно къде… Мъжът седна на табуретка срещу мен и ме загледа. Затаих дъх. Това ли беше? Моментът, в който щеше да произнесе присъдата ми? Гледаше ме успокоително. Тогава отново проговори на руски със същия полудрезгав глас.

— Знам, че си много объркана и вероятно те е страх, но нямах друг избор. Трябваше да дойдеш с мен.

Беше толкова уравновесен. Стойката му не беше напрегната, нито отпусната. Просто седеше, приведен напред на скапаната табуретка. Очите му горяха, вкопчени в мен. Разбирах какво говори, защото владеех руски до съвършенство. Родителите ми много държаха на това. Но той нямаше как да го знае. Или пък знаеше?

— Защо ме доведе тук?

Паниката ми беше очевидна. Строгото му изражение не се промени.

— Какво ще се опиташ да направиш с мен? — запитах отново.

По лицето му премина развеселена нотка, но бързо си отиде и си помислих, че си въобразявам. Беше ме страх да чуя отговора, но трябваше да съм подготвена, за да съставя своя план за бягство.

— Доведох те тук — продължаваше той с руския, — защото е сравнително безопасно.

Как можеше да има такова каменно изражение? И що за глупост — безопасно! За кого? За него? Със сигурност не искаше някой да разбере, че беше отвлякъл деветнайсет годишно момиче от една дискотека. Перверзник!

— Приятелите ми ще ме търсят, шефът ми също.

Не знаех доколко беше добре да му разкривам подробности за себе си, но той явно вече знаеше достатъчно. Синьо-зелените му очи ме изпиваха. От това ме полазиха тръпки.

— Аз… Защо ме домъкна тук?

Досега не се бях разплакала, но напрежението в мен растеше и малко ми оставаше да стигна до това положение.

— Казах ти — защото е безопасно. — гласът му продължаваше да бъде нисък и малко дрезгав.

— Безопасно за кого?! — креснах.

Вече не можех да сдържам нервите си.

— За теб.

Със сигурност не очаквах този отговор. Той забеляза, че се стъписах и побърза да ме осветли.

— Ако правиш каквото ти кажа, ще бъдеш в безопасност. Няма да те нараня.

Беше привел глава, но продължаваше да гледа в очите ми.

— Какво говориш? В безопасност бях преди да те срещна! Върни ме обратно!

Чувствах се безпомощна. Знаех, че нямаше да ме върне. Знаех, че от тази ситуация измъкване няма.

— Не ми се струваше да си в безопасност… — отвърна иронично.

— Изобщо не знаеш каква беше ситуацията! — отвърнах автоматично. Защо въобще се оправдавах? Той ме беше отвлякъл! — Къде съм?

— В София. — гласът му беше спокоен.

— Знам, че съм в София, но къде?

Започвах да усещам гняв. Безсилието ми отстъпваше пред нарастваща ярост. Това не му убягна.

— Все още не можеш да знаеш това — беше категоричен. — Имаш ли други въпроси, на които да мога да отговоря? — все същото каменно изражение.

— Откъде знаеш името ми и кой, по дяволите, си ти? — постарах се да прозвуча възможно най-озлобено.

Сърцето ми биеше бясно, а ръцете ми се потяха.

— Казвам се Игор Алешкин. С мен си в безопасност. Това е достатъчно.

— Но… — понечих отново да възроптая, но той ме прекъсна.

— Имаш нужда от почивка. Тази вечер ти се насъбраха не малко странни неща. В другата стая има голяма спалня, одеяла и възглавница. На нощното шкафче ще намериш кана с вода и чаша. Ако имаш нужда от нещо друго, ме извикай. На сутринта ще получиш повече отговори, отколкото предполагаш.

Естествено, че нямаше да заспя. Беше пълна лудост този Игор да си мисли, че може да ме затвори в някаква стая и да очаква да се почувствам като у дома си. Всъщност ми се предоставяше възможност да измисля начин как да се измъкна от това място. Макар да бях втрещена от страх, не можех да спра да си задавам един и същи въпрос — какво искаше този човек от мен? Ако щеше да ме убива, най-вероятно досега да го беше направил… Разбира се, бях благодарна на всички богове, че все още не беше проявил насилие и не беше предприел никакви извратени действия срещу мен. За изнасилване не исках и да си помислям, макар че, ако трябваше да съм честна, можеше да ми се падне далеч по-зле изглеждаш похитител. Колко е извратено, че дори си го помисляш, Ксения! За откуп беше абсурдно да се говори. Аз нямах семейство. Вече не. Сега осъзнах, че на този свят едва ли съществува човек, който би платил на някого, за да остана жива. Нима имаше по-потискаща мисъл от тази? Ксения, за Бога, малоумна ли си? Сега ли намери да се самосъжаляваш? Напъни си мозъчните клетки и измисли начин как да избягаш оттук.