Цветелина Владимирова - Вестители

— Сладур, какво правиш отвън на студа? — гласът му сега звучеше различно, но не можех да определя с какво.

— Нищо особено… Имах нужда от свеж въздух.

Опитвах се да изглеждам нормално според обстоятелствата.

— Да не би да е станало нещо неприятно?

Приближи малко по-близо и се загледа любопитно в мен. Усетих тежкия му парфюм и едва се въздържах да не сбърча нос. Чак сега забелязах, че има красиви кафяви очи.

— Нищо, с което да не мога да се справя — отвърнах му по-уверено.

По дяволите, беше студено. Бях забравила да си взема якето и сега стоях навън по нищо и никаква прозрачна блуза и плитки дънки. Кожата ми беше настръхнала и обвих ръце около тялото си. Той явно забеляза това и ми хвърли нещо като съблазнителен поглед.

— Имаш два варианта. Да се върнеш обратно или да ти дам палтото си — в очите му играеше усмивка.

— Добре съм, казах ти. Няма нужда да се правиш на кавалер. Знам, че тази порода е на изчезване — погледнах го и осъзнах, че той наистина е сладък.

— Ако искаш, мога да не бъда кавалер, но сред вашите редици се говори, че така наистина можеш да впечатлиш една жена.

— Нашите редици? Не можеш да вярваш на всичко, което една жена казва. Мислех, че е известно сред… вашите редици.

Боже, нима флиртувах? Какво пък, наистина беше готин…

— Сладур, ако искаш мога и да се държа много неприлично с теб… — сега вече се усмихваше с игриви пламъчета в очите.

Приближи още повече и се подпря на стената с ръка над мен.

— О, така ли? И как ще стане това?

Вече наистина го предизвиквах. Отне му точно една секунда да се наведе над мен, за да ме целуне. Дъхът му миришеше на водка и беше топъл. Обви ръце около талията ми и се притисна към мен. Отвърнах на целувката му с леко колебание, но след миг вече се усетих, че участвам в нея не по-малко страстно от него. Удоволствието от флирта ме заля и докато се усетя вече търсех ръцете му нетърпеливо. Целувките му станаха все по-задълбочени. Повдигна блузата и започна все по-настоятелно да обхожда тялото ми. Колкото беше приятно в началото, толкова по-притеснена започнах да се чувствам сега. Неговото нетърпение ме изнерви и се опитах да се отскубна от него, но той не ми позволи.

— Защо се дърпаш, мислех, че не искаш да съм кавалер… — говореше задъхано в ухото ми и продължаваше да ме целува.

— Добре, но вече не ми е забавно… — отвърнах му с рязък тон.

Отново се опитах да го отблъсна, но той не искаше да ме пусне.

Беше ме подпрял плътно на стената, опипвайки ме нахално, и когато вече реших, че ще трябва да го ударя, той залитна настрани, стенейки от болка. Огледах се объркано и видях до себе си висок мъж със заплашителен поглед. Очите му обаче не бяха насочени към мен, а към нахалника. Беше впил яростен поглед в него и едната му ръка беше свита в юмрук. Едва сега забелязах, че носът на идиота, проснат на земята, беше облян в кръв. Стресната от внезапната поява на мистериозния мъж, се чудех какво да направя. Тръгнах припряно към входа на клуба, но мъжът ме издърпа за ръката. Не ме болеше, но се паникьосах и се опитах да се изплъзна от хватката му. Извърна ме към себе си и забелязах, че беше наистина привлекателен. Чертите на лицето му бяха мъжествени и красиви, но нещо неопределено ме плашеше в него. Беше висок, със стройно и мускулесто тяло като от стомана. Тогава осъзнах, че нямам шанс да се измъкна освен ако сам не реши да ме пусне. По дяволите! Той ме погледна предупредително, прочел мислите ми, и заговори с леко дрезгав глас на руски:

— Ксения Петрова, ти идваш с мен.

Глава 2

Сърцето ми биеше учестено. Мъжът, появил се от нищото и сега държащ здраво ръката ми, всяваше ужас в мен. Погледът му беше сериозен, а от очите му струеше непреклонност. Нещо в него ми се стори толкова познато, но какво? Кой беше той и откъде знаеше името ми? Защо искаше да тръгна с него? Всичко беше толкова объркано… Почувствах се уплашена, ужасена… Как се бях озовала в тази ситуация? Събрах сили да изрека единственото, което ми дойде на ум:

— Кой си ти? — в гласа ми прозираше страха, който ме беше сковал.

— Ще говорим за това по-късно. Трябва да дойдеш с мен и то бързо — ловко превключи от руски на български.

Не можех да преценя дали беше руснак, защото акцентът на български беше перфектен, напълно естествен. Какво каза? Да тръгна с него и то бързо? Той изчака реакцията ми, но аз продължавах да го гледам втренчено.

— Сега — настоя и стегна хватката около ръката ми.

Исках да се измъкна, но едва ли щеше да се получи. Можех да се надявам само да дойде някой, който да го сплаши, макар че това ми се стори абсурдно. Такъв мъж беше невъзможно да бъде сплашен. Когато погледнах настрани, видях, че глупакът, който нямаше търпение да разкопчае сутиена ми, беше изчезнал. Типично!