Цветелина Владимирова - Вестители

Annotation

Ксения е 19-годишно момиче, чийто живот завинаги се променя с жестокото убийство на родителите ѝ. Но мистерията около смъртта им е само една малка част от пъзела, в който се превръща настоящето ѝ. Необясними халюцинации и ужасяващи сънища започват да тормозят Ксения, докато един ден непознат и мистериозен мъж я отвлича. Игор Алешкин. Неспособна да избяга, Ксения е принудена да замине с него в Москва, защото той я е издирил, не само да я предупреди за смъртната опасност, която я преследва, но и да опази живота ѝ.

Безкрайното преследване се превръща в битка на живот и смърт, в която Ксения трябва да избере на кого да се довери и да приеме истината за това коя е — потомка на тайно общество от хора, наречени вестители, които са посветили живота си на вечната борба с кръвожадни същества. Но зад заплахата и нарастващата сила на кръвожадните, се крие дълбоко заровена тайна, която може да предрече съдбата на хората и вестителите.

„Вестители“ е първата книга от поредицата „Проклятието на Воронина“, в която авторът ни потапя в свят на мистерии и древни традиции, неочаквани обрати, приятелство, чест и една невъзможна любов.

ВЕСТИТЕЛИ

Пролог

Глава 1

Глава 2

Глава 3

Глава 4

Глава 5

Глава 6

Глава 7

Глава 8

Глава 9

Глава 10

Глава 11

Глава 12

Глава 13

Глава 14

Глава 15

Глава 16

Глава 17

Глава 18

Глава 19

Глава 20

Глава 21

Глава 22

Глава 23

Глава 24

Глава 25

Глава 26

Глава 27

Глава 28

Глава 29

Глава 30

notes

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

ВЕСТИТЕЛИ

Цветелина Владимирова

Книга 1 от поредицата „Проклятието на Воронина“

На моята баба,

която винаги е готова

да чуе още една интересна история

Пролог

Шок. Мислиш си, че знаеш какво представлява. Но когато го изпиташ, разбираш, че не си бил подготвен ни най-малко за сблъсък с това състояние. Не бях шокирана, както се казва. Бях изпаднала в шок. Звуците се появяваха и изчезваха на пресекулки и след малко спряха да ми правят впечатление. Имаше нещо обаче, което не можех да прогоня от съзнанието си — свирещите полицейски сирени, които като опитен диригент дирижираха оркестрантите в своята безпощадна симфония. Да, чувах сирените. Но глухата тишина в главата ми бе по-силна. Ушите ми забучаха от нея. Нечии ръце ме разтресоха, но не успяха да ме извадят от вцепенението. Забързаните фигури около мен ме побутваха и поместваха, но не им обръщах внимание. Всичко беше на забавен каданс. Главата ми пулсираше, изпразнена от мисли. Очите ми бяха приковани в едно-единствено нещо. Не можех да възпроизведа оглушителния писък в главата си. Можех само да гледам мъртвите тела на родителите си, подгизнали в собствената си кръв.

Глава 1

Беше поредната вечер, в която слизах по тясното стълбище, потънало в мрак. Вече бях научила наизуст всички препятствия по пътя и вървях уверено с обувките на високи токове. От края на коридора се чуваше басът на едно хаус парче. С всяка измината крачка въздухът ставаше все по-душен и миризмата на пот се смесваше с изобилието от силни парфюми. Влязох в преддверието на клуба и преминах през димна завеса. Беше рано все още, преди полунощ, което значеше, че посетителите не бяха в разгара си. Танцуваха по-скоро сковано и наблягаха на алкохола. След още само час всичко щеше да изглежда по съвсем различен начин… Избегнах случаен сблъсък с един тип, който беше пропуснал да изтрие белия прах от носа си на излизане от тоалетната. Отврат! Проправих си път през ентусиазирана групичка свалячи, разминах се с няколко силиконови „кукли“, които както всяка вечер бяха дошли на лов, и се отправих към бара. Не обръщах внимание нито на киселите изражения на посетителите, нито на сърдития поглед на Тони, които трябваше да ме замести, когато не успявах да дойда навреме за смяната си. Не че се притеснявах особено от закъсненията си. Тук никога нищо не се променяше и работата ми не ме изпълваше с кой знае какъв ентусиазъм… Направо я мразех. Влязох зад бара, игнорирах Тони, който измърмори нещо под носа си, и се усмихнах на приятелите си, неизменно гравитирайки около мен като спътници на Уран. За разлика от Офелия [1]и Жулиета [2]обаче, тези тук не бяха чак толкова драматични и ако някой трябваше да се изживява като герой от Шекспирова трагедия, това бях аз. Естествено, изобщо не беше в мой стил.

— Здравей, красавице! — изчурулика Златина. — Не разбирам как издържаш права с тези обувки! — намръщи се и се надвеси над бара, за да се увери, че токчетата ми са действително толкова високи.