Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Нещо изпука и задра вътре в механизма. Рулят рязко се завъртя в ръцете на инспектора и го запрати на земята. Вратата на шлюза се стрелна нагоре по водачите си и остана широко отворена.

На ръце и колене, Лангтън вдигна очи към отворения шлюз и видя само черна тиня. Трупана векове, сега тя приличаше на камък. Твърда и непробиваема.

Лангтън отпусна глава и остави вибрациите на машината да преминат през него. Не можеше да стори нищо повече. Нищо.

— Матю…

Инспекторът вдигна глава и видя сестра Райт, облегната на стената на коридора. Бавно газеше през плитката вада на пода, притиснала лявата страна на тялото си с ръка. На отслабващата светлина на фенера лицето ѝ лъщеше мазно и бледо. Младата жена залитна и усмивката на лицето ѝ се изкриви в гримаса от болка.

Лангтън скочи и я улови, преди да падне. Видя, че лявата ѝ ръка се отдели от роклята и под нея се откри голямо кърваво петно.

— О, Господи. Съжалявам.

— Заслужих си го — промълви сестра Райт, а думите ѝ едва се чуваха през пулсациите на машината. — Убих партньора му… Въпреки че… Въпреки че аз…

Лангтън притисна сестра Райт до гърдите си, докато пристъпът на влажна кашлица я отпусна. После я вдигна на ръце, грабна и фенера и се повлече обратно към изхода на шахтата, извеждащ на Пиър Хед.

— Остави ме тук, Матю…

— Пазете си силите.

Сестра Райт го погледна в очите.

— Моля те… Остави ме тук, с другите.

Лангтън прекрачи мъртвото тяло на Джейк в помещението с машината и влезе в каверната с делвите. Тук те, макар и все така свързани помежду си с кабели, вече не бяха нищо повече от глинени съдове. Грънци, изпразнени от всяко съдържание. Лангтън им хвърли разсеян поглед, докато носеше сестра Райт над тях. Беше се съсредоточил върху задачата да си спомни пътя, по който Джордж Сапьора го беше довел тук.

— Матю… Исках само да ги освободя.

Инспекторът отново си спомни празния кафез в Лечебницата.

— Никога не съм искала друго…

Нов пристъп на кашлица разтърси тялото в ръцете на Лангтън. Той забави крачка за момент, после продължи по някакъв непознат коридор.

Сестра Райт промърмори, заровила лице в гърдите му:

— Още щом видях Редфърс, разбрах… Погледът му беше един такъв… Не пролях и сълза за смъртта му… Но поне ми помогна да разруша Свода.

Значи душата на Редфърс е била сред захранилите машината. Дали Лангтън не беше доловил отглас от мислите на доктора сред вихъра на общите откъслечни спомени? Нямаше никакво значение.

А и защо да спори със сестра Райт? Тя, като всички фанатици, искрено вярваше, че постъпва по най-правилния начин. За нея Сводът беше въплътено зло. А и вече беше твърде късно за каквото и да било.

Лангтън се изправи пред поредното сложно кръстовище от коридори и си наложи да признае пред себе си, че се е изгубил. Сестра Райт лежеше в ръцете му, тежка и студена. Инспекторът се покачи на малка площадка над нивото на водата, свали куртката си, уви младата жена с нея и я притисна към гърдите си.

— Ще поседим малко тук. Имаме много време.

Светлината на фенера напълно избледня, а инспекторът затвори очи и облегна гръб на стената на тунела. Вибрациите на машината се усещаха някак приглушено, но не преставаха нито за миг. Гласът на увитата в дрехата му жена, отпусната в прегръдките му, долетя до слуха му сякаш от километри. Думите ѝ го унасяха, приспиваха го.

— … Всички тези клети хора, пленени, в капан… Дори и аз нямах ясна представа за нещата, докато не намерихме първата колекция… Такава жестокост, Матю. Такава жестокост…

Лангтън си спомни мазето в дома на Редфърс, с рафтовете, по които са били държани стотици делви, докато сестра Райт — в ролята на доʞтор Стъклен — не ги беше преместила. Дали всички тези душѝ бяха свободни сега?

Изведнъж Лангтън рязко отвори очи.

— Какво казахте? За Сара?

— Тя е в безопасност, Матю — отвърна сестра Райт. — Обещах ти, че ще я пазя… И сдържах думата си. Тя е в единствената делва, която остана в склада.

Огромното помещение в склада на сестра Райт се ширна пред очите на инспектора, сякаш и в момента беше застанал на прага му. Една-единствена делва, поставена върху поцинкованата маса. Сара.

Преди да зададе въпросите, които напираха на устните му, друг шум се смеси с цикличните вибрации на резонаторната машина. Дълбок рев и тътен, сякаш стадо слонове препускаха тежко през тунелите и каверните. Подът и стените се затресоха — не заради машината, а в някакъв друг, техен собствен неравен ритъм. Ревът на хаоса.