Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Инспекторът осъзна, че долавя едва малка част от предавания сигнал. Други тонове и кънтящи отгласи трептяха някъде зад основната, по-груба вибрация. На косъм отвъд границата на слуха му се вихреха странни хармонии — ноти ту съвпадащи, ту изпадащи от идеалния синхрон. Какво ли щеше да стане, когато тези разнообразни вълни се насложеха една върху друга и постигнеха интерференция? Когато се комбинираха една с друга така, както се бяха комбинирали душите долу в атрактора?

Лангтън изтича до отворената шахта и се хвърли обратно в тунела надолу. Увисна, поколеба се за миг, след това придърпа херметическия капак обратно над главата си и го затвори. Той тежко падна върху гумените си уплътнения. Лангтън завъртя руля, заключи го, погледна надолу и му се прииска да не беше поглеждал — зловонната паст на шахтата го чакаше под увисналите, протегнати нозе. На отслабващата светлина на фенера инспекторът погледна към стената пред себе си и сграбчи кабела. В същия миг в главата му избухна взрив от натрошени късове от спомени и чувства — стотици гласове запищяха вътре в него, бяла светлина го заслепи.

Той рязко отдръпна ръка от вибриращия кабел и насмалко не падна в шахтата. Съвсем бавно, все още чуващ отекващите в главата си гласове, Лангтън полека се заспуска надолу. Въпреки многократните подхлъзвания и изненадващи драскотини, той се стараеше да избягва кабела, сякаш беше жив. Когато стигна до кръстосаните палети при входа на тунела към каверните, кръв течеше от изподраните му кокалчета, от лактите и коленете му. Инспекторът изпълзя от шахтата и рухна на пода, потърси револвера си, но видя само изронени тухли и кал. И в този момент фенерът му угасна.

Когато мракът го погълна, Лангтън затаи дъх. Ритмичното туптене от близкия атрактор заличаваше всички други звуци, освен биенето на сърцето на инспектора. Той полека се изправи на крака и се опита да се овладее. Една грешна стъпка и можеше да пропадне в друга шахта или да кривне по непознат коридор и да се изгуби завинаги.

Помогна му кабелът. Когато очите на Лангтън забравиха електрическата светлина на фенера, те доловиха смътното бяло сияние, излъчвано от самия кабел. Полуприклекнал, инспекторът проследи ефимерната му нишка обратно по коридора и скоро зърна по-силното сияние зад високия праг на херметическата врата, водеща към каверната с машината.

Сестра Райт стоеше до стъкленото ядро на апарата. Бледата бяла светлина, която то излъчваше, обливаше протегнатата ръка на младата жена и лицето ѝ, озарено от нежна усмивка. Сестрата се взираше във вихрещия се зад стъклото облак като хипнотизирана, като малко дете, зърнало първата в живота си дъга.

С колебливите, извинителни стъпки на натрапник, Лангтън се приближи до нея.

— Сестра Райт. Сестра?

Жената се обърна към него и отдръпна ръката си. Усмивката ѝ помръкна.

— О, Матю. Нямаш представа колко ме натъжаваш с това, че те срещам тук.

Сякаш оправдавайки се, инспекторът каза:

— Нямах избор. Осъзнах, че планирате нападение срещу Свода.

— Трябваше да мислиш повече като съпруг и по-малко като полицай — отвърна сестра Райт и препречи с тялото си пътя му към машината. — Помолих те да стоиш настрана. Помолих те. Спомняш ли си?

— Спомням си — Лангтън огледа каверната, но видя само сенки. Единствената бледа светлина идваше от затворения зад стъклото водовъртеж, но тя не беше достатъчно силна, за да достигне до стените и ъглите. Приглушеното бумтене на вибрациите на машината заглушаваше всеки звук от евентуални приближаващи се стъпки.

Пристъпвайки настрани, малко по-близо до машината, Лангтън продължи:

— Наистина ли смятате, че можете да разрушите Свода?

Сестра Райт кимна.

— Да, наистина. Професорът разказа ли ти за Галопиращия Джордж, мостът в Америка, който сам се разбил на парчета? Именно професорът ми даде и идеята, и научните познания за конструирането на резонатора.

— Съмнявам се, че професорът би приел с чест подобна съмнителна заслуга — Лангтън се мъчеше да я накара да продължи да говори, докато той сам бавно пристъпваше към една извита дъска на пода до машината. — Дали би искал да носи на съвестта си вината за смъртта на толкова хора? Всички тези хора над нас?

Сестра Райт за миг отвърна очи.

— Искаше се ми се всичко да можеше да стане по друг начин, Матю. Искаше ми се, наистина. Но нямам избор.

При тези думи Лангтън спря на място. Много му се искаше да се добере до дъската и машината, но буквално копнееше да узнае какви мотиви всъщност движат замисъла на сестра Райт.