Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Седемнадесет

Бели цветя. Аромат на лилии, орхидеи, фрезии. Агресивен, надвиващ всичко друго. Сладка развала.

Лангтън примигна и отвори очи към груб дървен таван, подсилен с кръстосан гредоред. По гредите играеха отблясъците от огън, оранжеви и жълти, трепкаха сред тъмните сенки. Известно време инспекторът гледа безучастно издължените отражения на пламъците. Фигурките, които образуваха по тавана, му напомниха за детството, за вечерите, прекарани със семейството. Споменът го успокои. Вече дори задушаващият аромат на цветя не му се струваше толкова силен. Смъртта не беше толкова страшна.

Насили се да повдигне натежалите си клепачи. Където и да се намираше в момента, определено не беше отвъдното. Не беше възможно в отвъдното тялото да го боли толкова.

Подобно на пиян човек, несигурен в местонахождението си и невярващ на собствените си сетива, Лангтън заопипва мислено наоколо, започвайки отвътре навън: лежеше на нещо меко, на кадифе или плюш. Топъл плат. Ръцете и краката му не бяха оковани. Помръдна леко, за да отмести тежестта от бедрото си, повдигна ръка да докосне болящото го гърло. При това в ума му нахлу споменът за Мичман Джейк, за мъжа, мъртъв от два дни. А до неговото име се нареди и името на доʞтор Стъклен.

Лангтън рязко седна на кушетката, на която лежеше, отворил широко очи, с ръце готови за атака или отбрана.

— Инспекторе. Как се чувствате? — срещу него седеше сестра Райт и наливаше чай в две порцеланови чашки. Остави чайника на масичката, която я разделяше от Лангтън, и му протегна едната чаша. — Мляко? Захар?

Навикът накара инспектора да посегне и да вземе чашата. Това сигурно беше сън или халюцинация. Но изглеждаше толкова истинско: през финия костен порцелан пръстите му усещаха колко горещ е чаят, обонянието му долови уханието на запарката.

Сестра Райт го видя как преглъща и примигва от болка.

— Намазах с мехлем натъртванията и ожулените места, но се боя, че просто трябва да мине малко време.

Въпросите гъмжаха в главата на Лангтън. Как го беше спасила сестра Райт? Къде се намираха в момента? Как така Джейк отново беше сред живите? Но успя да каже само:

— Къде съм?

— В един склад на Блъндел Стрийт, близо до Гладстоун Док отвърна сестрата и отпи от чая си.

Стаята по нищо не напомняше склад. Само дето нямаше прозорци, иначе изглеждаше точно като гостна в богат дом шкафове и бюро от тъмно дърво, килими, диван и столове, тапицирани с червено кадифе, вази със свежи цветя. Все пак му се стори, че долавя във въздуха дъх на солена морска вода. А може би си въобразяваше.

Сестра Райт сякаш току-що беше приключила смяната си в Лечебницата. Колосана бяла престилка върху тъмносиня рокля, черни чорапи и ниски черни обувки, на гръдта ѝ обърнатото наопаки часовниче и сребърната брошка на Гилдията. С лека усмивка на устните, тя гледаше Лангтън както бавачка гледа някое особено тъпо момченце.

— Как ме изведохте от дома на професора?

— Имението му се намира над обширна мрежа от стари тунели. Всъщност, преди къщата е принадлежала на един от най-печално известните ливърпулски контрабандисти и роботърговци.

— Как… Искам да кажа…

— Още сте изтощен, инспекторе. Помолих Джейк да бъде внимателен, но той просто не си знае силата.

Стомахът на Лангтън се сви на ледена буца. Той остави чашката, сякаш се боеше, че ще се пръсне на парчета в ръката му. Трябваше да се съсредоточи върху всяко свое движение.

— Вие сте доʞтор Стъклен.

Сестра Райт отпусна ръце в скута си.

— Така е, аз съм.

Ужасният пъзел мигом се подреди: връзките и уликите, водещи към Лечебницата, познанията на сестрата по въпроса за дѐлваджиите, работата ѝ в лагера, осигуряваща ѝ свободен достъп до жертви. Удобното ѝ място в центъра на разследването. Дебнеща. Чакаща търпеливо.

— Но… — Лангтън все още не можеше да повярва. — Мислех, че професорът…

— Той е напълно невинен — отвърна сестра Райт. — Научила съм от него много и дълбоко го уважавам.

Сега Лангтън си спомни как сестрата наблюдаваше работата на професора в Лечебницата. Спомни си напрегнатото ѝ изражение, докато стоеше взряна надолу в оголения череп и мозъка на ранения зидар върху операционната маса.

— Но защо, сестра? Та вие спасявате човешки животи.

Младата жена кимна.

— С Божията помощ.

— Как е възможно тогава да се замесите с хора като дѐлваджиите?

Сестра Райт обърна очи към пламъците в камината. Помълча почти минута, преди да отговори: