Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Лангтън надникна иззад ръба на шахтата и видя първото стъпало на стълба. Преди Патерсън да успее да го спре, той се прехвърли в ямата и увисна на ръждясалите, набити в стената метални халки. Ръката му все така стискаше револвера, но всяка цел бездруго оставаше скрита в мрака.

Случайно ръкавът му закачи бакелитовия ключ за осветлението току до стълбата. Покрити с мрежа крушки примигнаха и осветиха цилиндричен тухлен тунел, простиращ се и вляво, и вдясно. По влажния му под плъхове се разбягаха във всички посоки, стреснати от внезапната светлина.

— Какво виждаш? — извика надолу Патерсън. Главата му стърчеше над ръба на квадратната шахта.

— Тунел за бягство — отвърна Лангтън. — Както гледам, минава под целия площад.

Наляво тунелът се губеше в далечината. Крушките, закачени на всеки десет метра, осветяваха ронещата се тухлена зидария на лигавите от влага стени. Шумът от течаща вода долиташе именно от тази посока. Вдясно тунелът правеше рязък завой и се скриваше от погледа.

— Трябваше да се досетя — ботушите на Форбс Патерсън разплискаха водата по пода, когато той скочи до Лангтън. — Доʞтор Стъклен не би се оставил без план за бягство.

— Човек не може да предвиди всичко — отвърна Лангтън. Зачуди се обаче дали Джордж Сапьора знае за тези тунели. Наистина, само ако се беше сетил по-рано…

Винеше единствено себе си. Доʞтор Стъклен винаги беше на една крачка пред тях. Най-малко на една.

— Накъде води тунелът, сър? — попита Макбрайд.

Патерсън вдигна очи, после се огледа добре наоколо, мъчейки се да се ориентира.

— На югозапад, доколкото мога да преценя. Към Токстет.

— Хайде — Лангтън повлече Патерсън и Макбрайд по студения тунел надясно. Отпред не долиташе никакъв звук, никакво течение не носеше към тях миризми. Когато завиха зад ъгъла, Лангтън разбра защо — тухленият тунел се беше срутил, път напред нямаше.

Не, не се е срутил сам. Сред руините Лангтън видя да стърчат дебели подпорни дървени греди, подобни на онези, с които се укрепваха минните галерии. Омотаните около тях въжета показваха, че хората на доʞтор Стъклен са ги изтеглили и са оставили ерозиралия от времето или умишлено подкопан таван на тунела да се срине и да затрупа прохода.

Както и да беше станало, напред не можеше да се продължи.

— Ще пратя хората си тук с кирки и лопати — рече Форбс Патерсън. — Скоро ще отворим ходника.

Лангтън не отвърна нищо. Пъхна револвера в джоба си и се върна при ръждивата стълба. Калните му подметки оставиха пресни отпечатъци по белите плочки на пода на мазето. С наведена глава и отпуснати рамене, той разбута заетите с претърсване детективи и се отпусна в едно от кожените кресла във вестибюла, загледан втренчено право пред себе си.

Доʞтор Стъклен беше победил. Отново. Както обикновено, беше надхитрил полицията, навярно с помощта на информатори в самото управление. Откъде иначе би могъл да знае за акцията?

Лангтън отпусна глава назад върху облегалката. Адреналиновата вълна беше отшумяла, оставяйки след себе си изтощение и усещане за пълно безсилие. Какъв беше смисълът? Защо просто не признаеше, че е изправен пред враг, който е просто твърде интелигентен, твърде лукав, твърде гъвкав. Все едно се опитваше да улови мъглата с мрежа.

Без да се съсредоточава върху нищо, Лангтън остави погледа си да се рее из вестибюла. Еклектична смес от мебели и украса: по стените — маслени пейзажи и скици от Италия, Франция, Средиземноморието. Индийски статуетки вдигаха безбройни ръце към небето. Електрическият грамофон, вече замлъкнал, стоеше до масичка с наредени отгоре ѝ кутии за пури и стъклени гарафи за вино. В другия ъгъл — механично пиано, от което перфолентата със записаната мелодия висеше навън, подобно на нагръдник на пияница. А до пианото — елегантна дървена статуя. Висока не повече от метър и двадесет, а сините и златните ѝ бои бяха все така ярки, както са били в деня, в който египетските майстори са я изрисували. Очертани с въглен очи и загадъчна усмивка.

И тогава Лангтън си спомни къде беше виждал точно копие на същата статуя. В дома на професор Колдуел Чивърс.

Професорът. Човекът, показал при гостуването си такъв остър интерес към дома на самия Лангтън, човекът, така изненадан от факта, че в такава „голяма и уютна къща“ има само една прислужничка.

От апатията му не остана и следа. Лангтън скочи от креслото, втурна се в коридора и насмалко не събори Макбрайд.

— Сър? Къде…

— Защити Елси — изрече Лангтън. — Тя е в опасност.