Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

– За първи път ли сте в Хедестад? – попита Фроде.

Микаел кимна.

– Стар промишлен град с пристанище. Не е особено голям, само двайсет и четири хиляди жители. Хората обаче се чувстват добре тук. Хенрик живее в Хедебю, точно до южния подстъп към града.

– И вие ли живеете тук? – попита Микаел.

– Така се получи. Аз съм родом от Сконе, но започнах работа при Вангер веднага след като завърших, през 1962 година. Аз съм корпоративен адвокат, с годините с Хенрик станахме и приятели. Днес всъщност съм пенсионер, а Хенрик е единственият ми клиент. Той, разбира се, също е пенсионер и не се нуждае особено често от услугите ми.

– Само когато иска да си уреди среща с журналисти със съмнителна слава.

– Не се подценявайте. Не сте единственият, който е загубил битка с Ханс-Ерик Венерстрьом.

Микаел погледна косо Фроде, не бе сигурен как трябва да тълкува тази реплика.

– Да не би тази покана да има нещо общо с Венерстрьом? – попита той.

– Не – отвърна Фроде. – Не може да се каже обаче, че Хенрик Вангер принадлежи към приятелския кръг на Венерстрьом, така че той проследи с интерес процеса. Но иска да се срещне с вас по друг повод.

– За който не искате да ми разкажете.

– Не е моя работа да ви разказвам. Предвидили сме, че ще нощувате в дома на Хенрик Вангер. Но ако предпочитате, можем да ви запазим стая в хотел „Стура хотелет“ в центъра.

– Няма нужда, може дори да се кача на вечерния влак за Стокхолм.

Пътят към Хедебю все още не бе разчистен, така че Фроде маневрираше с колата по заледени следи от гуми. Градчето представляваше съхранено кътче от промишлено селище с дървени постройки край бреговете на Ботническия залив. В околностите му имаше по-модерни и големи къщи. То се простираше не само на сушата, но и на един хълмист остров, до който се стигаше по мост. На брега, точно до подпорите на моста, имаше малка бяла каменна църква, а срещу нея светеше старомодна реклама със следния текст: „Кафене и пекарница Сузане“. Фроде продължи напред още стотина метра и зави наляво в един току-що почистен от снега двор пред каменна къща. Тя бе твърде малка за феодално имение, но значително по-голяма от останалите постройки и нямаше никакво съмнение, че именно тук живееше собственикът.

– Това е имението на Вангер – рече Дирх Фроде. – Някога кипеше от живот, но днес къщата е дом единствено на Хенрик и една икономка. Има предостатъчно гостни стаи.

Те слязоха от колата. Фроде му даде знак с ръка да вървят на север.

– Традицията повелява тук да живее директорът на концерна „Вангер“, но Мартин Вангер искаше нещо по-модерно и затова построи къщата в края на носа.

Микаел се огледа наоколо. Не можеше да престане да се чуди каква лудост го бе прихванала, че да приеме поканата на адвокат Фроде. Той реши да се върне в Стокхолм още същата вечер, ако е възможно. Пред входа имаше стъпало, но външната врата се отвори, преди да успеят да стигнат до нея. Микаел веднага позна Хенрик Вангер благодарение на снимките в интернет.

Той бе по-млад от тях, но все още изглеждаше изненадващо жизнен за човек на осемдесет и две години. Тялото му бе жилесто, със строго грубо лице и гъста сресана назад бяла коса – явно в рода му нямаше плешиви. Носеше добре изгладен тъмен панталон, бяла риза и вехта кафява жилетка. Имаше малък мустак и тънки извити вежди.

– Аз съм Хенрик Вангер – поздрави той. – Благодаря, че приехте поканата да ме посетите.

– Здравейте. Да, тя бе доста изненадваща.

– Влезте вътре на топло. Приготвил съм едната стая за гости. Искате ли да се освежите малко? Ще вечеряме по-късно. Това е Ана Нюгрен, тя се грижи за мен.

Микаел стисна набързо ръката на ниска жена над шейсетте, която взе палтото му и го закачи в един гардероб. Тя предложи на Микаел пантофи заради течението под вратите.

Микаел благодари и веднага се обърна към Хенрик Вангер.

– Не съм сигурен, че ще остана за вечеря. Зависи от малката ви игричка.

Хенрик Вангер и Дирх Фроде се спогледаха. Двамата мъже се разбираха без думи, по някакъв непонятен за Микаел начин.

– Мисля, че е време да ви оставя – каза Дирх Фроде. – Трябва да се прибирам и да укротя внуците, преди да са съборили къщата.

Той се обърна към Микаел.

– Аз живея от другата страна на моста, като свърнете надясно. На пет минути пеша оттук. Третата къща до водата, след сладкарницата. Ако имате нужда от мен, просто ми позвънете.

Микаел използва случая да пъхне ръка в джоба на палтото си и да пусне касетофона. „Не, не съм параноичен!“ Той нямаше представа какво иска Хенрик Вангер, но след спора с Ханс-Ерик Венерстрьом от последната година искаше да има информация черно на бяло за всички странни случки от живота си, а внезапната покана да дойде в Хедестад определено спадаше към тази категория.