Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

Бившият промишлен лъв потупа Дирх Фроде по рамото за довиждане, затвори външната врата и насочи цялото си внимание към Микаел.

– В такъв случай е най-добре да започна. Това не е игра. Искам да говоря с вас, но това, което имам да кажа, ще отнеме малко повече време. Искам да ви помоля първо да ме изслушате и чак тогава да решите. Вие сте журналист и аз искам да ви наема за едно разследване. Ана е сервирала кафе в кабинета ми на втория етаж.

МИКАЕЛ ПОСЛЕДВА Хенрик Вангер. Влязоха в правоъгълен кабинет, около четирийсет квадратни метра, точно под фронтона. Едната дълга стена бе закрита от десетметрова секция, която стигаше от пода до тавана. Книгите по рафтовете ѝ представляваха невероятна смесица от художествена литература, биографии, исторически творби и справочници по търговия и промишленост. Имаше още и папки формат А4. Книгите не бяха подредени по определен ред. Явно библиотеката не бе просто за красота и Микаел си направи извода, че Хенрик Вангер бе четящ човек. Пред другата дълга стена имаше тъмно дъбово бюро, обърнато с лице към стаята. Над него висяха множество картини с хербаризирани цветя, педантично подредени в равни редове.

От прозореца на фронтона се откриваше изглед към моста и църквата. В стаята имаше още гарнитура с маса за сервиране, на която Ана бе подредила порцеланови чаши, термос и домашно изпечени кифлички и сладкиши.

Хенрик Вангер го покани с ръка да седне, но Микаел се престори, че не разбира. Вместо това, изпълнен с любопитство, се разходи из стаята, като първо разгледа библиотеката, а след това и стената с картините. Бюрото бе почти празно, имаше само няколко листа на купчина. Съвсем на ръба му бе поставена рамка със снимка на младо тъмнокосо момиче. То бе красиво, със закачлив блясък в очите. „Една млада дама, която съвсем скоро ще стане опасна“, помисли си Микаел. Очевидно снимката бе направена по повод на първото ѝ причастие и явно беше стояла на бюрото в продължение на много години, защото вече бе избеляла. Микаел изведнъж усети, че Хенрик Вангер го наблюдаваше.

– Спомняш ли си я, Микаел? – попита той.

– Да си я спомням? – вдигна вежди Микаел.

– Да, ти си я срещал. Всъщност това не е първият път, в който влизаш в тази стая.

Микаел се огледа и поклати глава.

– Не, пък и как ли би могъл да си спомняш. Аз познавах баща ти. Кърт Блумквист работи за мен като електротехник и машинен инженер на няколко пъти през петдесетте и шейсетте години. Той бе много способен мъж. Ти прекара тук цялото лято на шейсет и трета, докато сменяхме машинното оборудване на хартиената фабрика тук, в Хедестад. Бе трудно да намерим дом за семейството ти и решихме проблема, като ви настанихме в малката дървена къщичка от другата страна на пътя. Можеш да я видиш от прозореца.

Хенрик Вангер се приближи до бюрото и взе снимката.

– Това е Хариет Вангер, внучка на брат ми Ричард Вангер. Тя те гледаше от време на време през лятото. Тогава бе двегодишен и караше третата. А може да си бил и на три, не помня. Тя бе на дванайсет.

– Моля да ме извините, но не си спомням нищо от това.

Микаел дори не бе напълно убеден, че Хенрик Вангер казва истината.

– Разбирам. Аз обаче те помня. Ти търчеше по целия двор с Хариет по петите.Чувах плача ти, когато се спънеше и паднеше. Спомням си, че веднъж ти подарих една играчка, жълт тенекиен трактор, с който аз самият си бях играл като дете, а ти направо го обожаваше. Мисля, че не бъркам цвета.

Микаел изведнъж изстина. Той всъщност помнеше жълтия трактор. Когато порасна, го държеше за красота на етажерката в стаята си.

– Спомняш ли си? Помниш ли играчката?

– Да. Може би ще се зарадвате, като ви кажа, че този трактор още е невредим и се намира в Музея на играчките на площад „Марияторйет“ в Стокхолм. Дарих го преди десет години, когато събираха стари оригинални играчки.

– Наистина ли? – Хенрик Вангер се разсмя щастливо. – Нека ти покажа…

Възрастният мъж отиде до секцията и извади от един от по-долните рафтове фотоалбум. Микаел забеляза, че му бе трудно да се навежда и бе принуден да се подпре на етажерката, за да се изправи. Хенрик Вангер му направи знак с ръка да седне на дивана, докато той разлистваше албума. Явно търсеше нещо конкретно и почти веднага остави албума на масичката. Посочи една черно-бяла любителска снимка, в долния край на която се виждаше сянката на фотографа. На преден план имаше малко светло момченце с къси панталонки, което се бе втренчило в апарата с учуден и леко уплашен поглед.