Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

Либералният сутрешен вестник[160] коментира топ новината на „Милениум“ в уводната статия, написана лично от главния редактор в ранния следобед. След това той бе отишъл на вечерен прием, където се намираше по време на излъчването на новините на ТВ 4. Редакционният секретар бе започнал да го търси трескаво, воден от предположението, че в твърденията на Блумквист „можело да има зрънце истина“, което главният редактор бе отхвърлил с превърналата се по-късно в крилата фраза реплика: „Глупости – нашите икономически репортери отдавна щяха да са открили това.“ Следователно уводната статия на главния редактор бе единственият медиен глас в страната, който категорично отричаше твърденията на „Милениум“. Статията съдържаше думи, като „преследване, престъпна помийна журналистика“ и настояваше за „предприемане на мерки срещу подсъдните твърдения по отношение на уважаван гражданин“. Това остана и единственото изказване на главния редактор в развихрилия се дебат.

През нощта всички служители на „Милениум“ бяха на линия в редакцията. Съгласно плана там трябваше да останат единствено Ерика Бергер и новоназначеният редакционен секретар, за да отговарят на евентуални позвънявания. В десет вечерта обаче никой още не си бе тръгнал. Компания им правеха дори четирима бивши служители и около шест от журналистите на свободна практика, които постоянно публикуваха статии във вестника. В полунощ Кристер Малм отвори бутилка шампанско. В този момент един негов стар познат изпрати пилотен брой от единствения вечерен вестник, който бе отделил шестнайсет страници на аферата „Венерстрьом“ под заглавието „Финансовата мафия“. Когато вестникът излезе на следващия ден, бе поставено началото на медийна кампания с невиждан обхват.

ПРЕЗ СЛЕДВАЩАТА СЕДМИЦА шведската борса бе разтърсена от факта, че финансовата полиция е започнала да разследва случая. Бяха назначени прокурори, което предизвика паника и активни продажби. Два дни след публикуваните разкрития аферата „Венерстрьом“ стигна до правителството, в резултат на което министърът на икономиката излезе с изявление.

Кампанията не предполагаше, че всички медии щяха да приемат твърденията на „Милениум“ без критика, още повече че обвиненията бяха твърде сериозни. Но за разлика от първия път, сега вестникът можеше да представи изключително убедителни доказателства: личната електронна кореспонденция на Венерстрьом и копия на съдържанието на компютъра му, включително балансови отчети за тайни банкови активи на Каймановите острови и в две дузини други страни, тайни договори и всякакви други дивотии, които един по-предпазлив гангстер за нищо на света не би съхранявал на твърдия си диск. Скоро стана ясно, че твърденията на „Милениум“ щяха да издържат дори по време на съдебен процес, а и никой не се съмняваше, че случаят рано или късно щеше да влезе в съда. С това се пукна най-големият сапунен мехур, който бе съществувал някога в шведския финансов свят след краха на Крьогер през 1932 година. Кризата в „Гота банк“[161] и измамата с „Трустор“[162] бледнееха пред аферата „Венерстрьом“. В случая измамите бяха от такъв мащаб, че никой дори и не смееше да пресметне за колко нарушения на закона става въпрос.

За първи път в историята на шведската икономическа журналистика се използваха думи като системни престъпления, мафия и гангстерско царство. Венерстрьом и близкият до него кръг от млади борсови агенти, акционери и облечени в костюми на Армани адвокати бяха представени като шайка банкови обирджии и наркодилъри.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ СЕ БЕ ПОКРИЛ НАПЪЛНО през първите няколко дни от медийната кампания – не отговаряше на писмата в електронната си поща и не вдигаше телефона. Всички изявления от името на редакцията бяха правени от Ерика Бергер, която мъркаше като коте по време на интервютата за националните шведски медии и големите местни вестници, а по-късно – и за все повече международни медии. Всеки път, когато ѝ задаваха въпроса „Как „Милениум“ бе успял да получи тези изключително секретни вътрешни документи“, тя отговаряше със загадъчна усмивка, след което веднага се забулваше в тайнственост: „Ние, разбира се, не можем да разкрием нашия източник.“

Когато я питаха защо миналогодишната разобличителна статия за Венерстрьом бе довела до такова фиаско, тя ставаше още по-загадъчна. Никога не лъжеше, но не казваше и цялата истина.

– Off the record – бе отговорът ѝ.

А когато под носа ѝ нямаше забит микрофон, тя уж неволно пускаше по някоя и друга загадъчна реплика, които, навързани заедно, водеха до прибързани заключения. Така се зароди един слух, който придоби легендарно голямо значение и съгласно който Микаел Блумквист не се бе защитил в съда и доброволно бе позволил да бъде осъден на няколко месеца затвор и да заплати огромни глоби, защото в противен случай представените от него документи неизбежно са щели да доведат до разкриване самоличността на източника му на информация. Сравняваха го с американските медийни кумири, които по-скоро биха лежали в затвора, отколкото да издадат източниците си, и го описваха като герой с толкова ласкави думи, че той дори се притесни. Но не сега бе моментът да опровергае това недоразумение.