Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

– Как се озова в Австралия?

– Първите няколко седмици, преди да напусна Швеция, живеех в стаята на Анита в студентското общежитие в Стокхолм. Анита разполагаше с известна сума собствени спестявания, която щедро ми зае. Даде ми и паспорта си. Ние си приличахме като две капки вода, така че трябваше единствено да се изруся. В продължение на четири години живях в манастир в Италия – не бях монахиня. Има манастири, където можеш да наемеш евтино стая и да размишляваш на спокойствие. След това съвсем случайно се запознах със Спенсър Кохран. Той бе с няколко години по-голям от мен, току-що бе завършил висшето си образование в Англия и обикаляше из Европа. Влюбих се. Както и той. Никога не съжалих. Той бе прекрасен човек. За съжаление почина преди осем години и аз внезапно се оказах собственик на фермата.

– Ами паспорта – все някой трябва да е открил, че съществуват две Анита Вангер?

– Не, защо мислиш така? Има една шведка на име Анита Вангер, която е омъжена за Спенсър Кохран. Няма значение дали тя живее в Лондон, или в Австралия. В Лондон тя е разделена от съпруга си. В Австралия все още е омъжена за него. Лондон и Австралия нямат практиката да сравняват информацията от компютърните регистри. Освен това много бързо получих австралийски паспорт под името Кохран. Всичко се нареждаше идеално. Имаше само едно нещо, което можеше да срине историята – ако самата Анита решеше да се омъжи. Моят брак е регистриран в Швеция.

– Но тя никога не го е направила.

– Твърди, че така и не срещнала точния човек. Но знам, че аз съм причината. Тя е истински приятел.

– Какво е правила в стаята ти в онзи ден?

– Тогава аз не разсъждавах съвсем трезво. Страхувах се от Мартин, но докато той бе в Упсала, можех да си позволя да не мисля за проблема. Един ден обаче той внезапно се оказа на улицата в Хедестад и аз осъзнах, че никога няма да мога да живея спокойно. Колебаех се между това да разкажа на Хенрик или да избягам. Хенрик обаче нямаше време и аз тръгнах напосоки из селото. Естествено разбирах, че катастрофата бе изместила всичко останало в тяхното съзнание, но не и в моето. Аз имах собствени проблеми и почти не мислех за катастрофата. Всичко ми се струваше нереално. Тогава попаднах на Анита, която живееше в малката къща за гости в двора на Герда и Александър. В този момент взех окончателно решение и я помолих за помощ. Останах при нея през цялото време, дори не смеех да изляза навън. Но трябваше да взема нещо със себе си – бях записала всичко случило се в един дневник, а имах нужда и от малко дрехи. Анита ми донесе всичко.

– Предполагам, че не е устояла на изкушението да отвори прозореца и да погледне към мястото на катастрофата. – Микаел се замисли за миг. – Не разбирам обаче защо не си се обърнала към Хенрик, както си мислела.

– Как смяташ?

– Всъщност не знам. Сигурен съм, че той щеше да ти помогне. Мартин веднага щеше да бъде обезвреден, без Хенрик да те предаде, разбира се. Щеше да се погрижи дискретно за всичко – да го изпрати на терапия или лечение.

– Ти не си разбрал какво се случи.

До този момент Микаел бе обсъждал единствено сексуалното насилие, което Готфрид бе упражнявал над Мартин, но не и ролята на Хариет.

– Готфрид е насилвал Мартин – рече Микаел внимателно. – Предполагам, че е насилвал и теб.

ПО ЛИЦЕТО НА ХАРИЕТ ВАНГЕР НЕ ТРЕПНА и мускул. След това тя си пое дълбоко дъх и зарови лицето си в ръце. На Джеф му отне по-малко от три секунди да стигне до нея и да я попита дали всичко е all right[138]. Хариет Вангер го погледна и му се усмихна леко. След това за изненада на Микаел се изправи, прегърна своя Studs Manager и го целуна по бузата. Тя се обърна към Микаел, както беше прегърнала Джеф през рамо.

– Джеф, това е Микаел, стар… приятел от миналото. Той идва с проблеми и лоши новини, но не бива да убиваме вестоносеца. Микаел, това е Джеф Кохран. Най-големият ми син. Имам още един син и една дъщеря.

Микаел кимна. Джеф бе трийсетгодишен; Хариет явно бе забременяла доста скоро след сватбата със Спенсър Кохран. Той се изправи и подаде ръка на Джеф, като добави, че съжалява, задето е разстроил майка му, но за жалост е нямало как да го избегне. Хариет размени няколко думи с Джеф и го отпрати. След това отново седна при Микаел и сякаш взе решение.

– Без повече лъжи. Предполагам, че това е краят. В известен смисъл очаквам този ден от 1966 година. В продължение на много години се боях, че някой ще дойде при мен и ще назове истинското ми име. И знаеш ли какво – вече не ми пука. Давността на престъплението ми е изтекла. И пет пари не давам какво си мислят хората за мен.