Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

– Добре. Говори.

– Защо убивате овцете?

– Върлува епидемия. Повечето от тези овце вероятно са здрави, но ние не можем да рискуваме болестта да се разпространи. Принудени сме да умъртвим шестстотин овце през следващата седмица. Така че не съм в особено добро настроение.

Микаел кимна.

– Брат ти се преби с колата преди няколко дни.

– Чух.

– От Анита Вангер, която ти позвъни.

Тя го гледаше изпитателно доста дълго. След това кимна. Разбираше, че бе излишно да отрича очевидни факти.

– Как ме откри?

– Подслушвахме телефона на Анита.

Микаел също не смяташе, че има смисъл да лъже.

– Бях с брат ти няколко минути преди смъртта му.

Хариет Вангер сбърчи чело. Той я погледна в очите. След това свали смешния шал, който използваше, нави надолу яката си и показа следата от примката. Вратът му бе възпален и зачервен. Вероятно щеше да му остане белег за спомен от Мартин Вангер.

– Брат ти ме бе увесил на едно бесило, преди партньорът ми да ни открие и да го пребие.

В очите на Хариет се появи пламък.

– Мисля, че е най-добре да ми разкажеш цялата история отначало.

ОТНЕ МУ близо час. Микаел започна, като каза кой е и с какво се занимава. Описа как бе започнал работа за Хенрик Вангер и защо му бе от полза да се премести за известно време в Хедебю. Обясни ѝ накратко как полицейското разследване беше стигнало до задънена улица и как Хенрик бе продължил да разследва сам през всичките тези години, воден от убеждението, че някой член на семейството е убил Хариет. Той включи компютъра си и ѝ разказа как бе открил снимките от улица „Йернвегсгатан“ и как с Лисбет се бяха отправили по следите на един сериен убиец, а в крайна сметка убийците се бяха оказали двама.

Докато говореше, се стъмни. Работниците приключиха за деня и запалиха лагерни огньове, над които закъкриха тенджери. Микаел забеляза, че Джеф стоеше близо до шефката си и го наблюдаваше подозрително. Готвачът сервира на Микаел и Хариет. Те отвориха по още една бира. Когато Микаел приключи с разказа си, Хариет помълча известно време.

– Мили Боже! – рече тя.

– Ти си пропуснала убийството в Упсала.

– Дори не съм се и интересувала от него. Бях толкова щастлива, че баща ми е мъртъв и че вече няма кой да ме насилва. И през ум не ми мина, че Мартин…

Тя замлъкна.

– Радвам се, че е мъртъв.

– Разбирам те.

– Само че от разказа ти не ми стана ясно как сте открили, че съм жива.

– Когато разбрахме какво се е случило, не бе особено трудно да се досетим за останалото. Но някой е трябвало да ти помогне да изчезнеш така. Анита Вангер е твоя доверена приятелка и единственият човек, който би могъл да го стори. Били сте се сприятелили и сте прекарали лятото заедно. Живели сте двете в къщата на Готфрид. Ако изобщо си била решила да се довериш на някого, то това е била тя. А и тъкмо била получила шофьорска книжка.

Хариет Вангер го погледна с безизразно лице.

– Какво ще правиш сега, когато знаеш, че съм жива?

Ще кажа на Хенрик. Той заслужава да знае.

– А след това? Ти си журналист.

– Хариет, нямам намерение да те издавам. Вече наруших толкова много пъти професионалната етика, докато се ровех в цялата тази бъркотия, че щяха да са ме изключили от гилдията, ако знаеха.

Той се опита да се пошегува.

– Едно нарушение повече или по-малко не е от особено значение, а и не искам да ядосвам старата си детегледачка.

Тя обаче не се разсмя.

– Колко души знаят истината?

– Че си жива? В момента само ти, аз, Анита и партньорката ми Лисбет. Дирх Фроде е запознат с около две трети от историята, но продължава да мисли, че ти си умряла през шейсетте години.

Хариет Вангер явно се замисли над нещо. Загледа се в мрака. Микаел отново бе обладан от неприятното усещане, че се намира в неравностойно положение, а и мисълта, че пушката със сачми на Хариет Вангер беше подпряна на палатката на половин метър от нея, го държеше нащрек. Потръпна и спря да фантазира. После смени темата на разговора.

– Как се превърна в овцевъд в Австралия? Вече знам, че Анита Вангер ти е помогнала да се измъкнеш от остров Хедебю, след като са отворили моста за движение на следващия ден след катастрофата. Вероятно в багажника на колата си.

– Всъщност просто лежах завита с одеяло на пода до задната седалка. Никой не погледна в колата. Аз отидох при Анита, когато тя пристигна на острова, и ѝ казах, че ми се налага да избягам. Правилно си се досетил, че ѝ се доверих. Тя ми помогна и ми бе вярна приятелка през всичките тези години.