Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

– Искаш да кажеш, че си разбрал какво се е случило с Хариет?

– Мисля, че да.

ТОЙ ПРИСТИГНА В „Кохран Фарм“ към дванайсет часа на следващия ден само за да разбере, че Анита Кохран бе отишла до едно пасище в някаква област с названието Макаука, която се намираше на още сто и двайсет километра на запад.

Бе станало четири часа, докато Микаел успя да се добере дотам по безброй backroads[135]. Той спря до една порта. До нея имаше група овцевъди, които се бяха събрали около предния капак на един джип и пиеха кафе. Микаел излезе от колата, представи се и обясни, че търси Анита Кохран. Всички погледи се обърнаха към мускулест трийсетгодишен мъж, от когото явно зависеха решенията. Той бе гол от кръста нагоре и бе загорял по местата, които тениската не покриваше. Носеше каубойска шапка.

– Well mate[136], шефката е на няколко мили оттук в тази посока – рече мъжът и посочи с палец.

Той погледна скептично колата на Микаел и добави, че едва ли бе много разумно да продължи с такава една японска играчка. Накрая почернелият атлет каза, че той също трябвало да отиде там и можел да закара Микаел с джипа си, най-подходящия автомобил за каменистия терен. Микаел благодари и си взе чантата с компютъра.

МЪЖЪТ СЕ ПРЕДСТАВИ КАТО Джеф и обясни, че е Studs Manager at the Station. Микаел го помоли да му разясни какво означава това. Джеф му хвърли един поглед и констатира, че Микаел не бе тукашен. Той обясни, че длъжността Studs Manager приличала на тази на главния касиер в банка, само че той управлявал овце вместо пари. Station пък била австралийската дума за ранчо.

Те продължиха да разговарят, докато Джеф бодро караше джипа с около двайсет километра в час през едно дефиле под наклон от двайсет градуса. Микаел благодари на щастливата си звезда, че не се бе опитал да дойде дотук с колата под наем. Той попита какво има долу в дефилето. Отговорът бе – пасище за около седемстотин овце.

– Доколкото разбирам, „Кохран Фарм“ е доста голяма.

– Да, една от най-големите в Австралия – отвърна Джеф гордо. – Имаме около девет хиляди овце в района Макауаки, но разполагаме и със stations както в Нов Южен Уелс, така и в Западна Австралия. Общият брой на овцете е около шейсет и три хиляди.

Те излязоха от дефилето и продължиха по един хълмист, но по-лек терен. Изведнъж Микаел чу стрелба. Видя трупове на овце, големи огньове и около дванайсетина работници. Както изглеждаше, те всички държаха пушки. Явно умъртвяваха овце.

Микаел с нежелание направи асоциация с библейския жертвен агнец.

След това видя една жена с къса руса коса, облечена с дънки и риза на червени и бели карета. Джеф спря на няколко метра от нея.

– Hi boss. We got a tourist[137] – рече той.

Микаел слезе от джипа и я погледна. Тя го изгледа въпросително.

– Здравей, Хариет. Доста време мина от последната ни среща – каза той на шведски.

Никой от работниците на Анита Кохран не разбра думите му, но видяха реакцията ѝ. Тя пристъпи крачка назад, а по лицето ѝ бе изписан ужас. Хората на Анита Кохран явно имаха закрилническо отношение към шефа си. Те спряха да се смеят и се стегнаха, готови да се нахвърлят върху странния мъж, който очевидно я притесняваше. Учтивостта на Джеф веднага се изпари, когато той пристъпи към Микаел.

Микаел осъзнаваше, че се намира в непристъпен район на другия край на земното кълбо, обграден от група потни овцевъди с пушки в ръце. Анита Кохран трябваше да каже само една дума и те щяха да го разкъсат на парчета.

В следващия миг обаче нещата се успокоиха. Хариет Вангер махна с ръка и мъжете отстъпиха няколко крачки назад. Тя се приближи до Микаел и го погледна в очите. Лицето ѝ бе потно и мръсно. Микаел забеляза, че русата ѝ коса бе по-тъмна в корените. Беше по-възрастна и лицето ѝ бе по-слабо, но тя се бе превърнала в красива жена точно както загатваше снимката от първото ѝ причастие.

– Срещали ли сме се преди? – попита Хариет Вангер.

– Да. Аз се казвам Микаел Блумквист. Ти ме гледаше през лятото, когато бях на три години. Тогава бе на дванайсет или тринайсет.

След няколко секунди погледът ѝ се проясни и Микаел видя, че тя изведнъж си го спомни. Изглеждаше изненадана.

– Какво искаш?

– Хариет, аз не съм ти враг. Не съм тук, за да ти навредя. Но трябва да поговорим.

Тя се обърна към Джеф, каза му да поеме след нея и направи знак на Микаел да я последва. Повървяха около двеста метра и стигнаха до бяла брезентова палатка, разпъната в малка горичка. Хариет му посочи да седне на сгъваем стол до една разнебитена маса, напълни леген с вода и си изми лицето. След това го подсуши, влезе в палатката и смени ризата си. Извади две бири от една хладилна чанта и седна срещу Микаел.