– Изгарям от нетърпение.
– „Минос“ отваря врати през есента на 1992 година. Персоналът наброява петнайсетина служители, повечето от които стари бабички. Заплатите им били около сто и петдесет крони месечно. В началото нямало машини, така че работниците се занимавали с почистването на развалината. През първите дни на октомври докарали три закупени от Португалия машини за производство на кашони. Били втора употреба, в лошо състояние и морално остарели. Цената на този бракуван боклук едва ли надвишавала повече от няколко хиляди. Машините, разбира се, работели, но непрекъснато се разваляли. Естествено нямало и резервни части, така че производството на „Минос“ постоянно спирало. Обикновено някой от работниците се намесвал и оправял временно машината.
– От това вече може да се роди статия – призна Микаел. – Какво всъщност е произвеждала „Минос“?
– През 1992 и половината на 1993 година произвеждали обикновени кашони за препарат за миене на съдове, кори за яйца и така нататък. След това преминали на хартиени пликове. Но фабриката изпитвала постоянен недостиг на суровини, така че не може да се говори за кой знае колко мащабно производство.
– Като те слушам, инвестицията не ще да е била огромна.
– Аз направих някои изчисления. Целият наем за две години е бил най-много петнайсет хиляди крони. За заплати са похарчени не повече от сто и петдесет хиляди, и то при положение, че съм бил щедър в сумите, които съм пресмятал. Средствата, изразходвани за закупуване на машини и транспорт, за микробус за доставка на корите за яйца… да са някъде двеста и петдесет хиляди. Добавяме и разходите за различни разрешителни и някое и друго пътуване оттук дотам и обратно, макар че само един-единствен швед е посетил града няколко пъти. Да речем, че цялата операция възлиза на по-малко от един милион крони. След това един летен ден на 1993 година бригадирът идва във фабриката и съобщава на всички, че тя ще бъде затворена. Малко по-късно пристига камион от Унгария, за да прибере машините. Сбогом, „Минос“.
ПО ВРЕМЕ НА ПРОЦЕСА Микаел често се връщаше мислено към тази вечер. През по-голямата част от времето тонът на разговора бе като между стари съученици, които водеха приятелски спор, точно както в гимназията. Като тийнейджъри си бяха помагали да се справят с несгодите на възрастта. Сега, като възрастни, всъщност си бяха чужди, почти нищо не ги свързваше. Онази вечер Микаел си бе мислил, че не можеше да се сети какво ги бе превърнало в толкова добри приятели в гимназията. Спомняше си Роберт като тихо и затворено момче, което неясно защо много се стесняваше от момичетата. Сега се бе превърнал в преуспяващ банкер и в кариерист, което беше очевидно. Микаел бе напълно убеден, че приятелят му споделя противоположни на неговите възгледи.
Микаел рядко прекаляваше с алкохола, но благодарение на тази случайна среща злощастното му плаване бе ознаменувано с една приятна вечер, в която бързо опустошиха бутилката водка. И тъй като си говореха неангажиращо, той в началото не прие на сериозно разказа на Роберт за Венерстрьом. Интиуцията му на журналист обаче постепенно се пробуди. Изведнъж се заслуша внимателно в историята на Роберт, а логиката му откри редица несъответствия.
– Чакай малко – възкликна Микаел. – Венерстрьом е едно от най-големите имена сред борсовите играчи. И ако не бъркам, е милиардер…
– Капиталът на „Венерстрьом груп“ възлиза на около двеста милиарда. Вероятно ще попиташ защо му е на един милиардер да си губи времето с измами на дребно за някакви си мижави петдесет милиона, които за него са си направо джобни пари.
– Не, по-скоро бих попитал защо би рискувал всичко с една толкова очевидна измама.
– Не бих казал, че е толкова очевидна. Целият управителен съвет на КИП, банковите специалисти, правителството и ревизорите на парламента приеха единодушно отчета на Венерстрьом.
– Все пак става въпрос за незначителна сума.
– Определено. Но помисли малко. „Венерстрьом груп“ е инвеститорска компания, която търгува с всичко, от което би спечелила бързи пари – ценни книжа, опциони, валута… you name it[20]. Венерстрьом отива при КИП през 1992 година, точно когато пазарът бе на път да се срине. Спомняш ли си есента на 1992 година?
– И още как. Бях теглил заеми с плаваща лихва, за да купя апартамента, когато през октомври Националната банка обяви лихвени стойности от петстотин процента. Цяла година се мъчих с деветнайсет процента лихва.
Читать дальше