Дан Браун: Ад

Робърт се чувстваше така, сякаш се е събудил в сюрреалистична картина на Макс Ернст. „Какво правя в Италия, по дяволите?“

Обикновено идваше тук всеки юни на конференция по история на изкуството, но сега беше март.

Успокоителните вече му действаха по-силно. Имаше усещането че земното притегляне се усилва с всяка секунда и се опитва да го придърпа през дюшека. Той се помъчи да прогони съня и опита да се надигне.

Доктор Брукс се надвеси над него като ангел пазител.

— Моля ви, господин Лангдън. Първото денонощие е решаващо за черепните травми. Трябва да си почивате, иначе може да получите сериозни увреждания.

Интеркомът в стаята изпращя и се разнесе глас:

— Доктор Маркони?

Брадатият италианец натисна един бутон на стената.

— Si?

Гласът бързо заговори на италиански. Лангдън не разбра какво казва, но забеляза изненадания поглед, който си размениха двамата лекари. „Изненадан… или тревожен?“

— Momento — отвърна Маркони и прекрати разговора.

— Какво става? — попита Лангдън.

Доктор Брукс като че ли поприсви очи.

— Обаждат се от рецепцията. Имате посетител.

Лъч на надежда проряза замаяния му ум.

— Чудесно! Той може да знае какво ми се е случило.

На лицето на лекарката се изписа неувереност.

— Просто е странно, че е дошъл някой. Ние не знаехме името ви и дори още не сте регистриран в системата.

Той продължи да се съпротивлява срещу действието на успокоителните и с усилие седна в леглото.

— Щом някой знае, че съм тук, сигурно е наясно какво се е случило!

Доктор Брукс погледна доктор Маркони, който поклати глава и си посочи часовника. Тя отново се обърна към Лангдън и каза:

— Никой няма право да влиза в интензивното отделение до девет сутринта. След малко доктор Маркони ще иде да види кой е посетителят и какво иска.

— Не е ли по-важно какво искам аз ?! — тросна се Лангдън.

Тя се усмихна търпеливо, наведе се към него и сниши глас.

— Господин Лангдън, вие не знаете някои неща за снощи… за случилото се с вас. И смятам, че е редно преди да разговаряте с когото и да било, да научите всички факти. За съжаление едва ли още сте в състояние да…

— Какви факти?! — прекъсна я ученият и се опита да се надигне още повече. Системата в ръката му го теглеше и чувстваше тялото си като от олово. — Знам само, че се намирам във флорентинска болница и че когато съм дошъл, съм повтарял „варвари“…

Изведнъж му хрумна ужасяваща мисъл.

— Да не съм предизвикал автомобилна катастрофа? Някой пострадал ли е?

— Не, не — успокои го доктор Брукс. — Едва ли.

— Тогава какво? — настоя Лангдън и погледът му яростно запрескача между двамата лекари. — Имам право да знам какво става!

Последва дълго мълчание. Накрая доктор Маркони неохотно кимна на красивата си млада колежка и тя въздъхна.

— Добре, ще ви разкажа каквото ми е известно… а вие ще слушате спокойно, нали?

Лангдън кимна и от това движение в главата му отново избухна болка. Без да ѝ обръща внимание, той жадно зачака обяснението.

— Първо… Раната на главата ви не е резултат от злополука.

— Е, поне това е успокоително.

— Не съвсем. Всъщност раната ви е от куршум.

Сърдечният монитор отново запиука по-бързо.

— Моля?!

— Куршум е одраскал темето ви и най-вероятно е предизвикал мозъчно сътресение — спокойно, но прекалено бързо отговори доктор Брукс. — Извадили сте страхотен късмет, че сте останали жив. Два сантиметра по-надолу и… — Тя поклати глава.

Лангдън я зяпна смаяно. „Някой е стрелял по мен?!“

Откъм коридора се разнесоха гневни гласове. Изглежда, неизвестният посетител не желаеше да чака. След миг Лангдън чу рязко отваряне на тежка врата и малко по-късно в коридора се появи някаква жена.

Бе облечена изцяло в черна кожа, имаше стройно мускулесто тяло и тъмна коса, стърчаща на пънкарски шипове. Движеше се с лекота, сякаш стъпалата ѝ не докосваха пода, и се насочваше право към стаята на Лангдън.

Доктор Маркони без колебание се изправи на прага, за да ѝ препречи пътя.

— Ferma!* — нареди той и протегна длан като полицай.

Без да забави ход, непознатата извади пистолет със заглушител, и стреля в гърдите му.

Разнесе се рязко изсвистяване.

Пред ужасения поглед на Лангдън доктор Маркони политна назад и падна на пода, като притискаше гърдите си с ръце. Бялата му престилка почервеня от кръв.

*Стой (ит.) — Б. пр.

3.

Седемдесет и два метровата луксозна яхта „Mendacium“* пореше утринната мъгла, която се стелеше над спокойните вълни на Адриатическо море на осем километра от италианския бряг. Тъмносивият цвят на аеродинамичния корпус ѝ придаваше отблъскващия вид на военен кораб.