Дан Браун - Ад

В мрака Лангдън усети, че лекарството му действа почти моментално и го повлича обратно в онзи дълбок кладенец, от който беше изплувал. Опита се да се съпротивлява, насилваше се да държи очите си отворени. Помъчи се да седне на леглото, ала тялото му тежеше като бетон.

При поредното си завъртане се озова с лице към прозореца. В стаята цареше мрак и вместо собственото си отражение в стъклото Лангдън видя в далечината осветен градски пейзаж.

Сред силуетите на кули и куполи в полезрението му господстваше величествена фасада на каменна крепост със зъбери и стометрова кула с разширен горен край, издадена пред грамадно укрепление с бойници.

Той рязко седна на леглото и в главата му изригна болка. След като парещото пулсиране се поуталожи, Лангдън впери поглед в кулата.

Добре познаваше тази средновековна сграда.

Нямаше друга такава в целия свят.

За съжаление, освен това тя се намираше на шест хиляди и петстотин километра от Масачузетс.

Скрита в сенките на Виа Торегали пред болницата, една стройна жена с лекота скочи от мотоциклета си БМВ и закрачи със съсредоточеността на пантера, преследваща плячката си. Над вдигнатата яка на черното ѝ кожено рокерско яке стърчаха пънкарските шипове на късата ѝ коса. Тя провери заглушителя на пистолета си и впери острия си поглед в прозореца, зад който току-що беше угаснала светлината в стаята на Робърт Лангдън.

По-рано същата вечер мисията ѝ бе претърпяла пълен провал.

Гукането на един-единствен гълъб бе променило всичко.

И сега тя идваше да поправи нещата.

2.

„Във Флоренция ли съм?!“

Главата му се пръскаше от болка. Робърт Лангдън седеше на болничното легло и натискаше бутона на звънеца за персонала. Въпреки успокоителните в кръвта му сърцето му сякаш щеше да се пръсне.

Доктор Брукс влетя в стаята. Завързаната ѝ на опашка коса подскачаше.

— Какво ви е?

Лангдън озадачено поклати глава.

— Да не би да съм в… Италия?

— Добре — каза тя. — Започвате да си спомняте.

— Не! — Той посочи през прозореца величествената постройка в далечината. — Познах Палацо Векио.

Доктор Брукс натисна електрическия ключ и флорентинският пейзаж изчезна. Тя се приближи до леглото и прошепна успокоително:

— Не се тревожете, господин Лангдън. Получили сте лека амнезия, но доктор Маркони установи, че мозъчните ви функции не са засегнати.

Очевидно чул звънеца, в стаята се появи и брадатият лекар. Провери сърдечния монитор на Лангдън, докато младата му колежка бързо му обясняваше положението на италиански — че американецът бил „развълнуван“, като разбрал, че е в Италия.

„Развълнуван ли? — ядосано си помисли Лангдън. — По-скоро втрещен!“ Изсипалият се в кръвта му адреналин се бореше с успокоителните.

— Какво е станало? — попита той. — Кой ден сме днес?

— Всичко е наред — отвърна доктор Брукс. — Днес е понеделник, осемнайсети март.

„Понеделник. — Лангдън с усилие насочи хаотичните си мисли към последните образи, които си спомняше — студени и мрачни, — как върви сам през кампуса на Харвард на път за публична лекция в събота вечер. — Това е било преди два дни! — Опита се да си спомни нещо от лекцията или след нея и го обзе още по-силна паника. — Нищо!“ — Пиукането на сърдечния монитор се ускори.

Лекарят се почеса по брадата и продължи да настройва медицинската апаратура, а доктор Брукс седна на леглото до Лангдън и го увери нежно:

— Ще се оправите. Диагнозата ви е ретроградна амнезия, която се среща много често при травми на главата. Спомените ви от последните няколко дни може да са неясни или изобщо да не помните нищо, но не би трябвало да сте получили трайни увреждания. — Замълча за момент. — Спомняте ли си малкото ми име? Казах ви го, когато ви се представих.

Лангдън се замисли за миг.

— Сиена. — „Доктор Сиена Брукс“.

Тя се усмихна.

— Виждате ли? Вече имате нови спомени.

Болката в главата му беше почти непоносима и зрението му оставаше замъглено.

— Какво… е станало? Как съм попаднал тук?

— Трябва да си почивате и да…

— Как съм попаднал тук?! — упорстваше той. Пиукането на сърдечния монитор се ускори още повече.

— Добре, само дишайте дълбоко, за да се успокоите — отстъпи лекарката и погледна колегата си малко нервно. — Ще ви кажа.

— Гласът ѝ стана осезаемо по-сериозен. — Преди три часа, господин Лангдън, вие сте се появили в спешното отделение с кървяща рана на главата и веднага сте изгубили съзнание. Никой нямал представа кой сте и как сте се озовали тук. Шепнели сте на английски, затова доктор Маркони ме помоли да му помагам. Аз съм англичанка, тук съм за обмяна на опит.