Дан Браун - Ад

* Тук и нататък „Божествена комедия“ е цитирана по превода на К. Величков. — Б. пр.

** Традиционно флорентинско ястие от говеждо шкембе. — Б. пр.

1.

Спомените бавно се материализираха… като мехурчета, изплуващи от мрака на бездънен кладенец.

„Забулена жена“.

Робърт Лангдън я гледаше от отсрещния бряг на река, чиито врящи води бяха почервенели от кръв. Жената стоеше с лице към него, неподвижна, тържествена, със скрито под воал лице. В ръката си стискаше синя кърпа „таиния“, която сега вдигна в чест на морето от трупове пред краката ѝ. Навсякъде се носеше мирис на смърт.

„Търси — прошепна жената. — И ще намериш“.

Лангдън чу думите ѝ така, сякаш ги е изрекла в главата му.

— Коя си ти? — извика той, ала от гърлото му не излезе нито звук.

„Времето изтича — отвърна тя. — Търси и ще намериш“.

Лангдън пристъпи към реката и видя, че водата е кървавочервена и прекалено дълбока. Когато отново отправи поглед към забулената жена, телата пред краката ѝ се бяха умножили. Вече бяха стотици, може би хиляди, някои още живи, гърчещи се в агония, постигнати от невъобразима смърт… поглъщани от огън, заравяни в изпражнения, разкъсваха се едни други. Над реката отекваха скръбни вопли на човешко страдание.

Жената протегна изящните си ръце към него, сякаш го молеше за помощ.

— Коя си ти? — повтори Лангдън.

В отговор непознатата бавно смъкна булото от лицето си. Беше поразително красива и все пак по-възрастна, отколкото той си представяше — навярно към шейсет, величествена и силна като вечна статуя. Имаше сурова брадичка, дълбоки чувствени очи и дълга сребристосива коса, която се спускаше на къдрици по раменете ѝ. На шията ѝ висеше амулет от лапис лазули — змия, увита около тояга.

Лангдън усещаше, че я познава… вярваше ѝ. „Но защо?“

Тя посочи два подритващи крака, които се подаваха от земята и очевидно принадлежаха на някоя клета душа, заровена до кръста надолу с главата. На светлото бедро на мъжа с кал беше написана буквата Р.

„Р ли? — неуверено си помисли Лангдън. — Като в… Робърт?“

— Това там… аз ли съм?

Лицето на жената остана непроницаемо.

„Търси и ще намериш“ — за пореден път прошепна тя.

После изведнъж засия в бяло… все по-ярко и по-ярко. Цялото ѝ тяло завибрира и с гръм се пръсна на хиляди късчета светлина.

Лангдън се събуди с вик.

В стаята светеше. Беше сам. Силно миришеше на медицински спирт и някакъв апарат пиукаше в такт със сърцето му. Той се опита да помръдне дясната си ръка, но го спря остра болка. Погледна надолу и видя система за интравенозно вливане.

Пулсът му се ускори и апаратът запиука по-бързо.

„Къде съм? Какво се е случило?“

В тила му пулсираше мъчителна болка. Лангдън предпазливо вдигна лявата си ръка и опипа главата си, за да разбере какво и къде точно го боли. Под сплъстената си коса напипа твърдите издатини на десетина шева, покрити със спечена кръв.

Затвори очи и се опита да си спомни някаква злополука.

Нищо. Абсолютно нищо.

„Мисли!“

Само мрак.

Появи се мъж с лекарска престилка, явно предупреден от сърдечния монитор на Лангдън. Беше с рошава брада и мустаци, а изпод рунтавите му вежди гледаха внимателни очи, излъчващи ведрина.

— Какво… е… станало? — успя да каже Лангдън.

Брадатият вдигна показалец пред устните си, изхвърча навън и завика някого по коридора.

Лангдън обърна глава, но движението предизвика нова болка в черепа му. Той задиша дълбоко и зачака болката да утихне.

После извънредно внимателно и методично огледа стерилната обстановка.

В болничната стая имаше само едно легло. Нямаше цветя. Нито картички с пожелания. Дрехите му бяха сгънати в прозрачна найлонова торба и оставени на един плот. Целите бяха в кръв.

„Господи! Явно е било сериозно“.

Съвсем бавно завъртя глава към прозореца до леглото. Навън беше тъмно. Нощ. Виждаше само собственото си отражение в стъклото — пепелявосив изтощен непознат, свързан с тръби и жици и заобиколен от медицинска апаратура.

Откъм коридора се приближаваха гласове. Лекарят се върна, придружен от трийсетинагодишна жена със син медицински костюм. Гъстата ѝ руса коса висеше на опашка и се люлееше.

— Аз съм доктор Сиена Брукс — представи се тя с усмивка. — Тази вечер ще партнирам на доктор Маркони.

Лангдън немощно кимна.

Високата гъвкава лекарка имаше уверената походка на спортистка и въпреки безформения си костюм излъчваше усещане за грациозност. Въпреки отсъствието на какъвто и да е грим кожата ѝ се отличаваше с необикновена гладкост, нарушена единствено от мъничка бенка над устната. Макар и меко кафяви, очите ѝ изглеждаха невероятно проницателни, сякаш имаше богат опит, неприсъщ за човек на нейната възраст.