Unknown - i 5669a7f8bc5fef14

разбъркаха чая, започнаха да барабанят по масата. Той нито за миг не

оставяше ръцете си в покой - движеше ги сред приборите на масата като

някакъв жрец, извършващ набързо жертвоприношение върху олтара. Сведеният

му поглед, бързото преглъщане, неловката нервност на ръцете му показваха

как слабите му нерви реагират на смръщения бащин поглед, прикован върху

гърба му.

- Още чай, синко? - прошепна майката и протегна ръка към чашата. - Опитай

тези курабийки, днес

съм ги правила. - После, като се сети изведнъж за нещо, добави: - Да не

би и днес да не си добре със стомаха?

- Е, търпи се - промърмори синът най-после, без да вдигне очи.

- Тогава яж бавно - го предупреди Мама поверително. - Понякога ми се

струва, че не дъвчеш добре храната си. Не бързай!

- Нали довечера трябва да се срещна с Агнес, Мама - прошепна Матю

укорително, като че за да оправдае бързането си.

Тя бавно поклати глава - одобрително и с разбиране.

След малко бабата се надигна, изтърси трохите от скута си и зажвака с

изкуствените си зъби. Тя седна -на стола край огъня и се замисли дали

синът й ще я заговори. Когато биваше в настроение, той я угощаваше с най-

отбрани градски клюки, викаше на ухото й как е изиграл Уодли и му е

смачкал фасона, как кметът Гордън сърдечно го потупал по рамото на

площада, как работите на Пакстън вървят все по-зле. В тези разговори

никога и за никого не се чуваше добра дума, но за бабата те бяха приятни

с компрометиращата си пикантност, с язвителните си клевети. Тя безкрайно

им се наслаждаваше, като се нахвърляше и жадно поглъщаше всяка лоша

приказка за хората, и винаги се упиваше от. превъзходството на сина си

над жертвата на разговора.

Но тази вечер Броуди мълчеше, зает с мислите си, които, успокоени от

лулата, вече не бяха така злобни, както на масата. Той си мислеше, че ще

трябва да укроти Мери, която някак си като че ли не беше негово дете,

която никога не бе се прекланяла пред него така ниско, както той желаеше,

която никога не бе го тачила като другите. Та тя вече ставаше хубавичко

момиче, въпреки необуздания си характер - външността си бе наследила от

него, - но той трябваше, за свое собствено задоволство и за нейно добро,

да усмири този непокорен дух. Що се отнасяше до познанството й с Денис

Фойл, той се радваше, че мълвата бе стигнала до ушите му и че бе потушил

цялата работа в самото начало.

Броуди бе поразен от дързостта й -да му възразява

както тази вечер и не можеше да си обясни причината, но все пак сега той

бе забелязал тази склонност към неподчинение и в бъдеще щеше да бди по-

внимателно, за да може да я изтръгне из корен, ако отново се появи.

Погледът му падна върху Мама, но само за момент. За него единственото й

ценно качество се заключаваше в това, че му спестяваше разноските за

слугиня в къщи. Той неволно и отвратено сви уста; отдръпна бързо погледа

си от нея и насочи мислите си към по-приятни неща.

Да, ето Матю, синът му! Не е лошо момчето; може би е малко лукав, мекушав

и мазен и съвсем разглезен от майка си. Ще трябва да се следи! Но ако иде

в Индия, надяваше се Броуди, от него ще стане мъж. Времето вече

наближаваше. Само след две-три седмици той ще замине да заеме чудесната

служба, която му издействува сър Джон Лата. А, ще има да говорят хората

за това! Чертите на Броуди се отпуснаха при мисълта, че всеки ще

изтълкува това назначение като особен израз на благосклонността на сър

Джон към него, като ново издигане на доброто му име в града. Това ще е от

полза за характера на сина му, а сам Броуди ще стане още по-зачитан.

Тогава той отправи поглед към майка си, но по-снизходително и не така

грубо, както на масата. Тя много обичаше да си похапва. Дори както седеше

сега сгърбена пред огъня, синът й хитро отгатваше мислите й, той знаеше,

че те бяха заети със следващото ядене, че тя вече предвкусваше вечерята

от грахова каша и мътеница. Тя толкова я обичаше, че повтаряше като

някаква мъдрост: "Най-хубаво се спи след грахова каша. Тя е като мехлем

за стомаха." За нея стомахът беше бог. Но биваше я още, старата вещица!

Колкото по-остаряваше, толкова ставаше по-жилава. Трябваше да има нещо

здраво в нея, та така се държеше. На Броуди се струваше, че тя ще се

държи поне още десет години. Той щеше да е доволен, ако можеше да доживее

до толкова, а сигурно щеше да я надживее

Най-после Броуди погледна към Неси и веднага на лицето му се появи почти