stihiqta - Адел Паркс

Дръпна завесите на дневната. Глупаво беше от нейна страна да смята, че февруари не е мрачен месец. Седеше върху радиатора, който беше надула до последно, обгърнала тялото си с ръце, но въпреки това не можеше да се стопли. Взе дистанционното и се разходи по каналите. Нищо не задържа вниманието иМ, дори и безвкусното развитие на сюжета на «В източен Лондон»[18]. Обиколи кухнята и отвори хладилника. Загледа се вътре и се опита да реши какво да вечеря. Проблемът беше, че не беше гладна. Нищо не я изкушаваше. Нямаше апетит.

Той не се обади.

Колко точно едно шоколадово десертче бе разтворило пред него сърцето и мислите иМ?

Извади бутилка студено бяло вино и я отвори. Внимателно си наля голяма чаша. Вече не се оглеждаше виновно в очакване някой да иМ се скара, че го прави. Може би това беше известен напредък. Но се замисли колко често си отваря бутилка вино и веднага се усъмни, че става дума за напредък. Можеше да вдигне чиниите на децата, можеше да измие съдовете. Можеше да зареди пералнята, да изглади някои дрехи — винаги имаше предостатъчно. Можеше да подреди чекмеджето, където държеше празните найлонови торби. Такива неща правеше някога, като чакаше Майкъл да се прибере, а той закъсняваше. Сега не иМ се правеше нито едно от тях.

Прегледа колекцията си от дискове. Имаше доста нови придобивки «Кемикъл Брадърс», Нели Фуртадо. Гордееше се със своята растяща колекция, но за съжаление нито един от дисковете не отговаряше на сегашното иМ настроение. Нямаше нищо от «Смитс». «Бог знае колко съм нещастна» щеше да бъде идеален избор.

Не можеше да повярва. Елайза имаше прано. Беше сбъркала. Той беше неверен, непостоянен и… и… и… Потърси дума, която да го заклеймява достатъчно силно. Неверен, непостоянен, най-обикновен мъж, кипеше вътрешно тя.

Защо не иМ се бе обадил? Тази вечер би трябвало да бъде при нея, но не се беше обадил да потвърди уговорка им. Марта не знаеше дали да не приготви вечеря само за себе си. Мисълта, че я чака цял живот с такива самотии вечери, беше твърде потискаща и знаеше, че няма да успее да преглътне нито залък.

Той си беше намерил нова приятелка.

Сигурно точно в този момент целуваше ключицата иМ.

Съвсем ясно беше, че ще прекара деня на Свети Валентин, както и всеки следващ ден, с новата си приятелка. Кого заблуждаваше, освен самата себе си? Може би дори с няколко нови жени. Беше забравил за нея. Какво толкова бе объркало едно шоколадово десертче? Защо дотогава всичко беше наред? Наистина ли мъжете не обичат да им показваш, че не са ти безразлични?

Замисли се за Майкъл. Грижовността не иМ бе от особена полза и при него. Отпи голяма глътка вино. Само че Джак дори кроеше планове. Говореше за лятото. Всъщност беше казал неща като «нямам търпение да те видя със загар». Какво беше това, ако не планиране? Разбира се, Майкъл също бе казал, че ще останат женени завинаги, но я бе излъгал. След подобно нещо би трябвало да приема думите на всеки мъж с огромно подозрение. Само че тя вярваше на Джак. Кой знае защо. Беше против логиката и здравия разум, обаче беше точно така. Грабна мобилния си телефон и препрочете съобщенията, които иМ беше изпратил през деня. До едно бяха флиртаджийски, остроумни, приятелски. Марта просто не проумяваше.

Наля си втора чаша вино и забеляза, че се тресе от гняв. Не можеше да си представи, че някога отново ще се почувства омиротворена. Светът беше пълен с разочарования. Джак я бе разочаровал също както и съпругът иМ, същото щеше да направи и следващия мъж в живота иМ. Ръцете иМ натежаха, сякаш бяха от олово. Не можеше да ги вдигне дори до нивото на кръста си, за да си налее питие. Остави бутилката на масата, преди да я е изпуснала. Чашата в другата иМ ръка нямаше този късмет: падна на пода и се счупи. Изобщо не си направи труда да събере парчетата. Сервизът, който някога толкова обичаше, вече не означаваше нищо за нея.

В крайна сметка всички те подвеждат. Всички те нараняват, разкисват и развалят всичко. Всички те напускат. Усещаше как сърцето се блъска в гърдите иМ. Преди искаше да му се обади, за да му даде онова, което самата тя наричаше «умиротворение». Сега иМ се искаше да му се обади, за да го «наругае царски».

Нима не виждаше? Не се ли досещаше? Не беше ли усетил, че бе влязъл дълбоко под кожата иМ? Беше се превърнал едва ли не в един от пластовете на кожата иМ, някъде между разбърканите иМ вътрешности, между сърцето, душата и загрубелия външен пласт. Макар че, както се оказа, явно не бе толкова загрубял.