Дж. Уорд - Вечна любовl

— Наистина ли искаш да знаеш? — запита го братът.

Рейдж остави ръката си да падне до тялото му.

— Интересува ме само едно. Ще живея ли достатъчно дълго, за да се

отърва от проклятието? Нали разбираш, да намеря частица спокойствие?

Вратата се отвори рязко и навън излезе пиян мъж, клатушкайки се

като камион със счупена ос. Отиде до храстите, повърна, а после легна по

очи на асфалта.

Смъртта е единственият сигурен начин да намериш покой, помисли

си Рейдж. Всички умират. Дори вампирите. Накрая.

Не посмя отново да срещне погледа на своя брат.

— Не, Ви, всъщност не искам да знам.

Вече беше прокълнат веднъж, а все още оставаха деветдесет и една

години до освобождението му. Деветдесет и една години, осем месеца и

четири дни, докато наказанието му изтечеше и звярът вече нямаше да

бъде част от него. Защо доброволно да се подлага на нещо като

космически удар — да узнае, че няма да доживее да се освободи от него?

— Рейдж.

— Какво?

— Ще ти кажа нещо. Съдбата ти се приближава към теб. Скоро ще те

застигне.

Рейдж се засмя.

— О, нима? И как изглежда тази женска? Предпочитам ги…

— Тя е девица.

По гръбнака на Рейдж полазиха ледени тръпки, които се забиха като

игли в задника му.

— Шегуваш се, нали?

— Погледни в окото ми. Мислиш ли, че те будалкам?

Ви се спря за миг, след това отвори вратата и освободи миризмата на

бира и човешки тела, както и ритъма на една стара песен на «Гъне енд

роузис».

Влязоха вътре и Рейдж прошепна:

— Ти си откачен, братко мой. Наистина.

3.

Мери шофираше към центъра на града с мисълта, че Павлов* е прав.

Паниката, обзела я след прослушването на съобщението от кабинета на

доктор Делакроче, беше условен рефлекс, а не проява на здрав разум.

«Допълнителни изследвания» би могло да означава какво ли не. Това, че

свързваше всяко обаждане от лекар с катастрофа, не означаваше, че

бъдещето непременно крие нещастия. Нямаше никаква представа какво не

е наред, ако въобще имаше някакъв проблем. Все пак беше в ремисия вече

близо две години и се чувстваше достатъчно добре. Разбира се, уморяваше

се, но с кого не беше така? Работата, както и доброволната помощ не й

оставяха свободно време.

[* Иван Павлов — руски физиолог и психолог, известен като баща на

учението за висшата нервна дейност. Първи описва явлението, познато

днес като условен рефлекс. — Б.пр.]

Още сутринта щеше да се обади и да си запази час. А сега щеше да

поеме смяната на Бил на горещата линия за предотвратяване на

самоубийства.

Тревогата й утихна малко, тя си пое дълбоко дъх. Следващите

двадесет и четири часа щяха да бъдат изпитание за издръжливостта й, опънатите й нерви щяха да направят тялото й напрегнато и трептящо като

батут, а ума й — неспокоен като вихрушка. Трябваше да изчака паниката

й да премине, за да възвърне силата и устойчивостта си.

Остави «Хонда»-та на открит паркинг на «Десета улица» и тръгна

забързано към старата шестетажна сграда. Намираше се в бедна и

неприветлива част на града, сред останките от проведен през

седемдесетте години опит да се придаде по-делови вид на район от девет

пресечки, намиращ се в «лош квартал». Оптимизмът не беше дал резултат

и сега офиси, чиито прозорци бяха заковани с дъски, се редуваха със

западнали жилищни блокове, където наемите бяха много ниски.

Мери спря до входа на сградата и махна с ръка на двете ченгета в

патрулната кола, която мина покрай нея.

Помещенията на горещата линия «Предотвратяване на

самоубийствата» бяха на втория етаж. Вдигна поглед към прозорците, които гледаха към улицата. Първият й контакт с тази служба беше като на

човек, търсещ помощ. След три години вече работеше на телефоните

всеки четвъртък, петък и събота вечер. Също така покриваше празниците

и заместваше колегите си, когато имаха нужда.

Никой не знаеше, че се е обаждала на същата гореща линия. Нито че

страда от левкемия. И ако се наложеше да поднови войната с кръвта си, щеше да запази и това в тайна.

Беше гледала как майка й умира и не искаше никой да стои край

леглото й и да ридае. Вече познаваше безпомощния гняв, който идваше, когато Божията милост не се проявяваше по команда. Не искаше да

участва в същата мелодрама, докато се бори за глътка въздух и се къпе в

море от разпадащи се органи и гниеща плът.

Е, добре. Самообладанието й се беше възвърнало.