Дж. Уорд - Вечна любовl

Мери дочу шум отляво и долови бързо движение — като че ли някой

се беше скрил зад ъгъла на сградата. Тя се стресна и набра бързо кода в

ключалката. Влезе и се заизкачва по стълбите до втория етаж.

Мина край рецепцията и стигна до бюрото на изпълнителния директор

Ронда Кнут, която говореше по телефона. Тази нощ бяха дежурни Нан, Стюарт и Лола. Тя им кимна и се настани в една от свободните кабини.

Увери се, че разполага с достатъчно формуляри, две химикалки и

справочника за компетенциите на горещата линия и извади от дамската си

чанта бутилка минерална вода.

Едва ли не веднага звънна единият от телефоните й и тя погледна

екрана, за да види кой се обажда. Номерът й беше познат. От полицията й

бяха казали, че принадлежи на обществен телефон, намиращ се в центъра

на града.

Нейният клиент.

Телефонът звънна втори път и тя отговори на обаждането, като

следваше сценария.

— Гореща линия «Предотвратяване на самоубийствата». Тук е Мери.

С какво мога да ви помогна?

Тишина. Не се долавяше дори дишане.

Глухо, на заден фон, чу запалването на автомобилен двигател, а после

ревът му се стопи в далечината. Според полицейската проверка на

входящите обаждания този човек винаги звънеше от улицата и сменяше

местонахождението си, за да не бъде проследен.

— Тук е Мери. С какво мога да ви помогна? — тя сниши глас и

наруши протокола. — Знам, че си ти и се радвам, че се обади отново тази

вечер. Но, моля те, не можеш ли да ми кажеш името си? Или какво не е

наред?

Зачака. Линията прекъсна.

— Още един от твоите? — запита Ронда и отпи от билковия си чай.

Мери затвори.

— Как разбра?

Жената кимна през рамо.

— Чух доста позвънявания тази вечер, обаче всички разговори

прекъсваха след представянето на оператора. А после изведнъж ти се

приведе над телефонната слушалка.

— Да, но…

— Чуй, ченгетата се свързаха с мен днес. Не могат да направят нищо, не им достигат хора, та да дежурят до всеки обществен телефон в града, а

и не искат да стигат чак дотам засега.

— Казах ти. Не се чувствам в опасност.

— Но не знаеш със сигурност, че такава няма.

— Хайде, Ронда, водим този разговор вече девет месеца, нали? Ако се

канеха да ме нападнат, вече щяха да са го направили. А аз наистина искам

да помогна…

— Това е още нещо, за което се тревожа. Очевидно желаеш да

защитиш този, който се обажда. Става прекалено лично за теб.

— Не, не е така. Онези, които се обаждат тук, със сигурност имат

причина. И знам, че мога да им помогна.

— Престани, Мери. Чуй се само — Ронда издърпа един стол, седна, сниши глас и каза: — Трудно ми е да ти го кажа, но мисля, че е

необходимо. Смятам, че имаш нужда от почивка.

Мери се отдръпна, сви се.

— От какво?

— Прекарваш тук прекалено много време.

— Работя толкова дни, колкото и останалите.

— Но оставаш часове след края на смяната си, непрекъснато

заместваш някого. Влагаш прекалено много лични чувства. Знам, че в

момента си тук вместо Бил. Искам да си тръгнеш, когато той дойде. И не

искам да се връщаш поне две седмици. Тази работа е трудна, изцежда

силите, трябва да се отдалечиш за малко от нея, да погледнеш нещата от

друг ъгъл.

— Не сега, Ронда. Моля те, не сега. Имам нужда да съм тук повече от

всякога.

Ронда нежно стисна ръката на Мери и усети, че е напрегната.

— Това място не е подходящо да решаваш собствените си проблеми и

ти го знаеш. Искам да се върнеш, защото си един от най-опитните

доброволци, с които разполагам. Но само след като си имала достатъчно

свободно време да си изясниш нещата.

— Възможно е да не разполагам с толкова време — прошепна тихо

Мери.

— Какво?

Мери се отърси от мислите си и се усмихна.

— Нищо. Права си, разбира се. Ще си тръгна веднага щом Били

дойде.

Били пристигна след около час и две минути по-късно Мери беше

вече навън. Прибра се у дома си, затвори вратата и се облегна на нея, заслушана в тишината. Ужасяващата, смазваща тишина.

Господи, искаше да се върне в офиса на горещата линия. Имаше

нужда да чува тихите гласове на другите доброволци. И звънът на

телефоните. И монотонното жужене на флуоресцентните лампи…

Защото, когато нямаше за какво да мисли, в главата й се въртяха

безспирно плашещи образи. Болнични легла. Игли на спринцовки. Банки с

лекарства. Като на моментна снимка видя себе си без коса, посивяла кожа

и хлътнали дълбоко в черепа очи — вече не приличаше на себе си, това не