Дж. Уорд - Вечна любовl

членове на обществото. Очевидно, сега лесърите разузнаваха, проучваха

положението.

Хвърли поглед на сегашното свърталище на братството, превърнало

се в гнездо на покварата. «Едноокия» се намираше в покрайнините на

града. Тук се отбиваха рокери и строители — груби мъжаги, склонни да

уреждат споровете си чрез юмруци, а не със сладкодумни приказки. Барът

беше обикновена кръчма — едноетажна постройка, заобиколена от

асфалтова настилка. На паркинга имаше камиони, лимузини и «Харли»-та.

През малките и тесни прозорчета се виждаха проблясващите в червено, синьо и жълто неонови табели, рекламиращи американски марки бира.

Никакви «Корона» или «Хайнекен» не съществуваха за тези момчета.

Рейдж затвори вратата на колата. Тялото му беше напрегнато, кожата

— настръхнала, здравите му мускули потрепваха. Опъна ръце в опит да

облекчи малко напрежението. Не се изненада, когато това не стана.

Проклятието отново тегнеше над него, караше го да навлиза в опасни

територии. Ако не намереше облекчение скоро, щеше да има сериозен

проблем. По дяволите, той самият щеше да се превърне в сериозен

проблем.

Много ти благодаря, Скрайб Върджин.

Достатъчно лошо беше, че бе роден като опъната тетива, че бе

надарен с прекалено голяма физическа мощ — дар, който не само не

ценеше, но и не можеше да обуздае. А после беше предизвикал гнева на

мистичната жена, която господстваше над тяхната раса. Тя беше повече от

щастлива да увеличи и бездруго тежкото бреме, с което беше роден. Сега, ако не изпускаше редовно парата, той ставаше смъртоносно опасен.

Единствено сраженията и сексът можеха да потушат напрежението в

него и той прибягваше към тях така, както болните от диабет към

инсулина. За да остане спокоен, се нуждаеше от постоянни дози и от

двете, но дори те невинаги успяваха да му подействат. А когато изгубеше

контрол над себе си, нещата ставаха отвратителни за всички, включително

и за него самия.

Господи, беше се уморил да стои затворен в капана на тялото си, да

контролира нуждите му, да се противопоставя на свирепата ярост и

животинските инстинкти. Разбира се, изумително красивото му лице и

силата му бяха нещо прекрасно, но той би заменил и двете, би се радвал

да бъде хилаво и грозно копеле, ако това щеше да му донесе покой. По

дяволите, дори не можеше да си спомни какво е това спокойствие. Не

можеше да си спомни дори кой е.

Разпадането на личността му беше започнало доста бързо. Само две

години след като беше прокълнат, той беше престанал да се надява на

облекчение и просто се опитваше да живее, без да наранява когото и да

било. По онова време започна да умира вътрешно и сега, над сто години

по-късно, беше почти вцепенен, само бляскава външност и празен чар.

Беше се отказал да се преструва, че е нещо повече от заплаха. Защото

истината беше, че никой не бе в безопасност в негово присъствие. И това

наистина го убиваше — дори повече от физическите мъки, през които

преминаваше, когато проклятието го завладееше. Живееше в страх да не

нарани някого от братята си. Както например преди около месец Бъч.

Рейдж заобиколи джипа и се взря през предното стъкло в мъжа, представител на човешката раса. Господи, кой би помислил, че някога ще

се сближи с хомо сапиенс?

— Ще се видим ли по-късно, ченге?

Бъч сви рамене.

— Не знам.

— Късмет, човече.

— Както се получи.

Рейдж изруга тихо, а «Кадилак»-ът потегли. Двамата с Вишъс

прекосиха паркинга.

— Коя е тя, Ви? Една от нас?

— Мариса.

— Мариса? Бившата шелан на Рот? — Рейдж поклати глава. — О, човече, искам да знам подробности. Ви, занасяш ме.

— Аз не го тормозя заради това. Ти също не би трябвало да го

правиш.

— Не си ли любопитен?

Ви не отговори. Стигнаха до входа на бара.

— О, да. Ти вече знаеш, нали? — каза Рейдж. — Известно ти е какво

ще се случи.

Ви просто сви рамене и протегна ръка към вратата. Рейдж постави

длан върху нея и го спря.

— Хей, Ви, имаш ли някога видения относно мен? Виждаш ли

понякога моето бъдеще?

Вишъс обърна глава към него. На неоновата светлина от рекламната

табела на «Корс» лявото му око — онова, около което имаше татуировка, стана абсолютно черно. Зеницата просто се разшири и покри изцяло ириса

и бялото — не остана нищо, освен тъмна дупка.

Все едно гледаше в безкрайността. А може би така изглеждаше

Небитието след смъртта.