Ан Райс - Ве

двайсет и първа, когато госпожица Карлота е завършвала <���Лойола> и

всички не спирали да хвалят качествата и? - каква умна жена, адвокат

и прочее. <���Тя не е избрана, казала Мери Бет на майка ми. Стела е.

Стела има дарбата и тя ще получи всичко след смъртта ми.> <���И каква е

тази дарба, госпожице Мери Бет?>, попитала майка ми. <���Как каква, Стела вижда мъжа, рекла госпожица Мери Бет. А онази, която вижда

мъжа, когато е съвсем сама, наследява всичко.>

Отец Матингли усети как по гърба му пролазва хлад. Бяха минали

единайсет години от изповедта на онова дете, но той не бе забравил и

дума от нея. Те го наричат <���мъжа>.

Но отец Лафърти гледаше намръщено Дейв.

- Виждала мъжа? - попита той студено. - И какво, в името на

Бога, означава тази глупост?

- Ами, отче, струва ми се, че добър ирландец като вас сам може

да си отговори на този въпрос. Нима можете да отречете факта, че

вещиците наричат дявола <���мъжа>? Нима можете да отречете, че те го

призовават посред нощ и той им се явява, за да ги изкуши да сторят

неизразимо зло! - Дълбокият му продран, нездрав смях отново се

разнесе и той извади парцалива кърпа от джоба си, за да избърше носа

си. - Вещици са, и вие го знаете, отче. Това са те и винаги са били

такива. Вещерството им е по наследство. Старият господин Жулиен

Мейфеър, помните ли го? Аз го помня. Той знаеше всичко. И вие

знаете, че това е истината, отче.

- Да, по наследство е - рече отец Лафърти и стана на крака. -

Но това е наследено невежество, завист и психическо разстройство!

Някога чувал ли си за подобни неща, Дейв Колинс? Никога ли не си

чувал за омраза между сестри, за завист, за безогледна амбиция! - Той

се обърна и си тръгна, като бързо се смеси с тълпата, без да дочака

отговор.

Отец Матингли бе като зашеметен от гнева му. Искаше му се отец

Лафърти просто да се бе изсмял, както правеше Дейв Колинс, който

пресуши бутилката на Ред и рече:

- Ще ми заемеш ли малко дребни, Ред? - Очите му се стрелкаха

към отец Матингли.

Ред стоеше равнодушен и се взираше в празната бутилка. И сякаш

като насън изрови един смачкан долар от джоба на панталона си.

Същата вечер, почти задрямал, отец Матингли си спомни за

книгите, които бе чел в семинарията. Високият мъж, тъмният мъж, хубавият мъж, злият дух, който идва през нощта: огромният мъж, който води сборището на вещиците! Спомни си избледнелите

илюстрации в една книга - красиво изработени, но страховити.

<���Вещици>, промълви той думата, докато се унасяше. Тя каза, че той е

дяволът, отче. Че е грях дори да го поглеждам.

Събуди се преди зазоряване, а в главата му звучеше гневният глас

на отец Лафърти. Завист, психически разстройства. Това ли беше

истината, скрита между редовете? Като че ли някакво съдбовно важно

парченце бе паснало в мозайката. Вече почти можеше да види цялата

картина. Къща, управлявана с желязна ръка, къща, в която красиви и

одухотворени жени са преживели трагедия. И все пак нещо още го

тревожеше: Те всички го виждат, отче. Цветя, пръснати под краката, дълги бели гладиоли и нежни папрати. Виждаше как обувката му ги

мачка.

Деидре Мейфеър роди детето си. Роди го в новата <���Болница на

милосърдието> на седемнайсети ноември и същия този ден го целуна и

го предаде в ръцете на отец Лафърти, за да бъде кръстено и предадено

на грижите на братовчедите от Калифорния, които го бяха осиновили.

Но точно Деидре държеше детето да носи името Мейфеър. Дъщеря

и? никога нямаше да приеме друго фамилно име, иначе тя нямаше да

подпише документите. Старият и? чичо Кортланд Мейфеър също бе

настоявал за това, така че дори отец Лафърти не можа да я накара да

промени решението си. Тя искаше да го види черно на бяло в

кръщелното свидетелство. А горкият стар Кортланд Мейфеър -

изискан джентълмен - по това време бе вече мъртъв след едно ужасно

падане по стълбите.

Отец Матингли не си спомняше кога за първи път чу думата

<���неизлечимо>. Тя беше започнала да полудява още преди да напусне

болницата. Все говореше на глас на някого, все казваше: <���Ти го

направи, ти го уби>. Сестрите се страхуваха да влизат в стаята и?. Тя

отиваше до параклиса на болничната морава, смееше се и говореше на

глас насред месата, обвиняваше празното пространство, че е убило

нейния любовник, че я е разделило от детето и?, че я е оставило сама