Ан Райс - Ве

сред <���врагове>. Когато сестрите се опитваха да я успокоят, тя направо

подивяваше. Санитарите идваха и я отвеждаха, а тя риташе и пищеше.

През пролетта, когато отец Лафърти почина, те вече я бяха

изпратили в лудница някъде далече. Никой не знаеше къде. Рита

Лониган попита своя свекър, Ред, защото много искаше да и? пише. Но

госпожица Карл каза, че това не е добра идея. Никакви писма за

Деидре.

Само молитви за Деидре. А годините се изнизваха. Отец Матингли

напусна енорията. Работеше в мисии в чужбина. Работеше в Ню Йорк.

Замина толкова надалече, че Ню Орлиънс вече не присъстваше в

мислите му, освен от време на време, когато го връхлиташе внезапен

спомен и срам: Деидре Мейфеър - детето, на което не бе помогнал, неговата изгубена Деидре.

И тогава, в един следобед през 1976-а, когато бе дошъл за кратко в

старата енория, отец Матингли мина покрай къщата и видя една слаба, бледа жена да седи в плетен стол на страничната веранда зад воал от

прашна мрежа. Приличаше досущ на призрак в бялата си нощна роба, но той веднага разбра, че това е Деидре. Позна черните къдри, които се

спускаха по раменете и?. И щом отвори ръждясалата порта и пристъпи

на каменната пътечка, видя, че дори изражението на лицето и? е същото

- да, това беше Деидре, която бе довел до тази къща преди трийсет

години.

Беше безизразна зад хлътналата на дървената си рамка мрежа.

Никакъв отговор, когато прошепна:

- Деидре.

На врата и? имаше верижка със смарагд - красив камък, а на

пръста и? - рубинен пръстен. Това ли бяха бижутата, за които се

говореше? Колко неуместни изглеждаха на тази притихнала жена в

провиснала бяла нощна роба. Тя не показа да го е чула или забелязала с

нищо.

Срещата му с госпожица Мили и госпожица Нанси беше кратка, неловка. Карл беше на работа в центъра, разбира се. И да, това

наистина била Деидре, вече щяла да остане у дома, но не, нямало

нужда да се шепне.

- Разсъдъкът и? вече си е отишъл - каза Нанси с горчива усмивка.

- Електрошокът е изтрил първо паметта и?, а после и всичко останало.

Тя не би могла дори да се спаси, ако тук лумне пожар. Само от време

на време кърши ръце, опитва се да говори, но не може: - Стига! - прошепна госпожица Мили с леко поклащане на

главата, извила леко уста, сякаш бе признак на лош вкус да обсъждат

това. Тя вече бе стара, стара и красиво посивяла, фина като госпожица

Бел навремето, госпожица Бел, която отдавна вече я нямаше. - Искате

ли още кафе, отче?

Но в стола на верандата седеше красива жена. Електрошокът не бе

прошарил косата и?. И очите и? още бяха наситеносини, макар и съвсем

празни. Приличаше на статуя в църква. Отче, помогни ми.

Смарагдовият пръстен улавяше светлината и пламтеше като

миниатюрна звезда.

След това отец Матингли не идваше често на юг, пък и вече не бе

добре дошъл в тази къща. Извиненията на госпожица Нанси ставаха все

по-груби. Понякога дори никой не отваряше вратата. Ако Карл беше в

къщата, визитата беше кратка, превзета. Вече нямаше кафе в зимната

градина, само бърза размяна на няколко думи в огромния прашен салон.

Дали изобщо включваха осветлението? Полилеите бяха отвратително

мръсни.

Разбира се, тези жени остаряваха все повече. Мили почина през

1979 година. Погребението беше грандиозно, с братовчеди от цялата

страна.

На следващата година си отиде Нанси. Отец Матингли получи

писмо от Ред Лониган. Тогава беше в Батън Руж и дойде само за

погребението.

Госпожица Карл вече наближаваше деветдесетте, беше само кожа и

кости, с гърбав нос, бяла коса и очила с дебели стъкла, които

увеличаваха неприятно очите и?. Глезените над черните и? обувки с

връзки бяха подути. Наложи и? се да седне на надгробния паметник по

време на прощалното слово на гробищата.

Самата къща бе добила съвсем жалък вид. Отец Матингли видя

това с очите си, когато мина с колата оттам.

Деидре също се беше променила. Крехката и? красота на цвете в

саксия най-после бе изгубена. И въпреки сестрите, които я разхождаха

напред-назад, тя бе започнала да се парализира, а ръцете и? бяха извити

надолу и навън при китките, като при болен от артрит. Казваха, че

главата и? вече постоянно била килната на една страна, а устата и? зеела

отворена.

Беше тъжна гледка дори отдалече. А бижутата я караха да

изглежда още по-жалка. Диамантени обици на безчувствен инвалид.

Смарагд, голям колкото нокътя на палеца! И отец Матингли, който