Ан Райс - Ве

Той се смееше горчиво на тази идея въпреки себе си.

Да вземем например <���Нещото> на Джон Карпентър, с неговите

пищящи ембрионни глави! Ами класиката <���Бебето на Розмари>, за бога, и онзи тъп филм <���То е живо>, за чудовището бебе, което убива

млекаря, когато огладнява. Аналогията беше неизбежна. Бебета

зародиши. Виждаше ги, накъдето и да се обърнеше.

Мислеше за тях постоянно, както за прекрасните къщи и

елегантните хора в старите черно-бели филми на ужаса от своята

младост.

Нямаше смисъл да се опитва да говори за това с приятелите си. Те

смятаха, че Джудит е права и никога нямаше да разберат неговата

гледна точка. Филмите на ужаса са нашите ужасни сънища, мислеше

той. Ние сме обладани от раждането, а то се изражда, обръща се против

нас. И отново бе в кино <���Щастлив час>, потъваше в спомените си.

Гледа отново <���Невестата на Франкенщайн>. Колко плашеща бе

изглеждала науката тогава, а още повече по времето, когато Мери

Шели бе написала своите страховити видения.

О, да, той не можеше да разбере всичко това. Не беше истински

историк или социолог. Може би не беше достатъчно умен. Той беше

просто предприемач. Най-добре му се удаваше да възстановява дъбови

подове и месингови кранове.

А освен това не мразеше жените. Не ги мразеше. Нито се

страхуваше от тях. Жените бяха просто хора и понякога бяха много по-

добри хора от мъжете, по-нежни, по-внимателни. Харесваше

компанията им и през повечето време я предпочиташе. И никога не го

бе изненадвало, че те винаги, освен в този конкретен случай, го

разбираха много по-добре от мъжете, с повече съчувствие.

Когато Елизабет се обади, за да събуди стария пламък, той беше

щастлив, много щастлив и се качи на самолета за Ню Йорк. Уикендът

протече в блаженство, ако не се брояха извънредните мерки против

забременяване, нещо, което се бе превърнало във фиксидея за него.

Можеха да съживят връзката си, знаеха го. Вече бяха на стъпка от онзи

рядък момент на прекрасна екзалтация. Но Елизабет не искаше да

напуска Източния бряг, а Майкъл не можеше да си представи

<���Големите надежди> в Манхатън. Щяха да си пишат, щяха да мислят за

това, щяха да разговарят от разстояние. Щяха да чакат и да видят какво

ще стане.

С времето Майкъл изгуби и малкото вяра, че някога ще има

любовта, която искаше.

Но в неговия свят имаше много възрастни, които не я притежаваха.

Те имаха приятели, свобода, стил, богатство, кариери, но нямаха

любов. Това бе част от съвременния начин на живот, който и той

възприе. И лека-полека започна да го смята за даденост.

В работата имаше много приятели, стари другари от колежа, не му

липсваше и женско присъствие, когато пожелаеше. И когато дойде

четирийсет и осмият му рожден ден, той осъзна, че все още има време

за всичко. Чувстваше се млад и изглеждаше млад, както и останалите

на тази възраст от неговото обкръжение. Все още имаше онези

проклети лунички.

Жените все още му хвърляха око, това беше сигурно. Всъщност той

откри, че е станал още по-привлекателен за тях.

Кой да предположи? Може би от мимолетната му връзка с Тереза, млада жена, която често срещаше по концерти, щеше да излезе нещо.

Тя бе твърде млада, той го знаеше, ядосваше се на себе си за това, но

после тя се обаждаше и казваше: <���Майкъл, откога чакам да се обадиш!

Ти наистина ме манипулираш!>. Каквото и да значеше това. И тогава

излизаха на вечеря и после отиваха в нейния апартамент.

Но само голямата любов ли му липсваше? Нямаше ли и нещо

друго? Една сутрин се събуди и в миг осъзна, че лятото, което е чакал

всички тези години, никога няма да дойде. Отвратителната влага на

това място се бе настанила в самия му костен мозък. Никога нямаше да

има топли нощи с дъх на жасмин. Никога нямаше да има топъл ветрец

откъм реката или залива. Но трябваше да се примири. В края на

краищата сега това беше неговият град. Как би могъл някога да си иде

у дома?

И все пак от време на време му се струваше, че Сан Франциско

вече не е боядисан в богатите багри на охрата и римското червено; бе

заприличал на бозава сепия и мътното сияние на вечно сивото небе

постоянно угнетяваше духа му.

Дори красивите къщи, които реставрираше, му изглеждаха като

сценични декори, лишени от истинска традиция, просто луксозни

капани за минало, което никога не е съществувало, за да се създаде