Ан Райс - Ве

чувство на стабилност у хора, които живееха ден за ден и се страхуваха

от смъртта до степен на истерия.

О, но той беше късметлия, и го знаеше. Бе имал и добри времена и

още по-добри щяха да дойдат.

И така, това беше животът на Майкъл, живот, който на практика

сега бе приключил, защото той се удави на първи май и се върна

обладан, обсебен, скитащ безкрай между живота и смъртта, неспособен

да свали черните ръкавици, изпълнен със страх от онова, което може да

види - огромен порой от безсмислени образи - и долавящ силни

емоционални впечатления дори от онези, които не докосваше.

Цели три месеца и половина бяха минали от онзи ужасен ден.

Тереза си бе отишла. Приятелите му си бяха отишли. И сега той бе

затворник в къщата на Либърти стрийт.

Беше сменил номера на телефона си. Не отговаряше на планините

писма. Леля Вив излизаше от задната врата, за да купи малкото неща за

домакинството, които нямаше как да бъдат изпратени по пощата.

Със сладък, учтив глас тя отклоняваше малкото обаждания. <���Не, Майкъл вече не е тук.>

Той се смееше всеки път, щом чуеше това. Защото то беше истина.

Вестниците пишеха, че е <���изчезнал>. Това също го караше да се смее.

На всеки десетина дни се обаждаше на Стейси и Джим, само да им

каже, че е жив, после затваряше. Не можеше да ги обвини, ако вече не

се интересуваха.

Сега, в тъмното, той лежеше на леглото си и гледаше отново и

отново на телевизора с изключен звук познатите стари кадри от

<���Големите надежди>. Призрачната госпожица Хавишам в нейната

разпарцаливена булчинска рокля говореше на младия Пип, който тъкмо

тръгваше за Лондон.

Но защо губеше време? Трябваше да тръгва за Ню Орлиънс. Само

че точно сега бе твърде пиян за това. Твърде пиян дори да се обади да

резервира билет за самолета. Освен това хранеше надежда, че доктор

Морис ще му се обади, доктор Морис, който знаеше този таен

телефонен номер, доктор Морис, на когото бе доверил своя едничък

план.

- Ако успея да открия онази жена - беше му казал той, - нали

разбирате, жената, която ме спаси. Ако сваля ръкавиците си и

поддържа ръцете и?, когато говоря с нея, е, може би тогава ще си

спомня нещо. Разбирате ли за какво говоря?

- Вие сте пиян, Майкъл.

- Точно сега това няма значение. Какво от това. Пиян съм и ще си

остана пиян, но слушайте какво ви говоря. Само ако мога да се кача

пак на онази яхта:

- Да?

- Ами ще легна на палубата, ще я докосна с голи ръце: нали

разбирате, палубата, на която съм лежал: - Майкъл, това е откачено.

- Обадете и? се, доктор Морис. Можете да се свържете с нея. Ако

не искате да и? се обадите, дайте ми името и?.

- Какво имаш предвид, ще и? се обадиш и ще и? кажеш, че искаш

да попълзиш по палубата на кораба и?, за да доловиш някакви

психически вибрации? Майкъл, тя има право да бъде защитена от

подобни неща, може да не вярва в тези истории за психична сила.

- Но ти вярваш в тази сила! Знаеш, че работи!

- Искам да се върнеш в болницата.

Майкъл затвори телефона вбесен. Никакви игри повече, никакви

тестове, благодаря. Доктор Морис се обажда отново и отново, но

съобщенията му бяха все едни и същи: <���Майкъл, ела. Притесняваме се

за теб. Искаме да те видим>.

И накрая обещанието: <���Майкъл, ако изтрезнееш, обещавам да

опитам. Знам къде да открия жената>.

<���Ако изтрезнееш.> Сега мислеше за това, докато лежеше в

тъмното. Грабна най-близката студена кутия бира и я отвори. Биреното

пиянство бе най-доброто пиянство. Донякъде си оставаше трезвен, защото не бе налял водка или скоч в кутията, нали така? И все пак това

си беше пиене, основната отрова, и той не биваше да го забравя.

Обади се на доктор Морис. Кажи му, че си трезвен.

Струваше му се, че го е направил. Или пък може да е било сън, можеше просто да се е отнесъл отново. Хубаво беше да си лежи тук, хубаво беше да си толкова пиян, че да не усещаш тревогата, неотложността, болката от неспособността да си спомниш: Леля Вив каза:

- Хапни нещо за вечеря.

Но той беше в Ню Орлиънс, вървеше по улиците на Гардън

Дистрикт и беше топло, и о: ароматът на нощния жасмин. Мислеше за

всичките години, през които не беше усещал сладкия, тежък аромат и

не бе виждал небето през клоните на дъбовете. Студеният вятър хапеше

голите му пръсти.

Студен вятър. Да. Все пак не беше лято, а зима, хаплива, смразяваща нюорлианска зима и те бързаха в тъмното да видят