Ан Райс - Ве

последния парад в нощта на Марди Грас, когато минаваше Кралят на

парада и неговата свита.

Какво хубаво име, мисли си той, докато мечтае, но тогава на

връщане също си мислеше, че е прекрасно. И далече напред, на Сейнт

Чарлз авеню, видя факлите на парада и чу барабаните, които винаги го

плашеха.

- Бързо, Майкъл - казваше майка му. Тя го дърпаше така, че

почти го отлепяше от земята. Колко тъмна беше улицата, колко ужасен

беше този студ, като студа на океана.

- Но, мамо, виж - сочеше той през желязната ограда. Дръпна

ръката и?. - Ето го мъжа, в градината.

Старата игра. Тя щеше да каже, че там няма никакъв мъж, и

двамата щяха да се засмеят. Но мъжът беше там, да, точно както винаги

- в другия край на огромната морава, под голите бели клони на

миртата. Дали бе видял Майкъл тази нощ? Да, като че ли беше. Със

сигурност се бяха видели.

- Майкъл, сега нямаме време за този мъж.

- Но, мамо, той е там, наистина е:

Кралят на парада. Оркестърът с месинговите инструменти свиреше

мрачната си свирепа музика, докато маршируваше, факлите пламтяха.

Тълпите се изливаха на улицата. От върха на трепкащите платформи от

папиемаше мъже в искрящи сатенени костюми с маски на лицата

хвърляха стъклени огърлици и дървени мъниста. Хората се боричкаха

да ги уловят. Майкъл бе увиснал на полата на майка си, мразеше тътена

на барабаните. Дребните украшения падаха в канавката пред краката

му.

По дългия път към къщи, когато Марди Грас вече бе утихнал, а

улиците бяха осеяни с боклуци и въздухът бе толкова студен, че дъхът

им излизаше на пара, той отново видя мъжа, на същото място, но този

път не каза нищо.

- Трябва да си ида у дома - прошепна той сега в съня си. -

Трябва да се върна там.

Видя високата ограда от ковано желязо на къщата на Първа улица, страничната веранда с хлътналите мрежи. И мъжът в градината.

Толкова странно бе, че този мъж не се променяше. И в онзи последен

май, при последната разходка по онези улици, Майкъл бе кимнал на

мъжа, а той бе вдигнал ръка и му беше помахал.

- Да, ще ида - прошепна той. Но защо другите, които бяха дошли

за него в деня на смъртта му, не му даваха знак? Със сигурност

разбираха, че сега не може да си спомни. Те щяха да му помогнат.

Преградата между живите и мъртвите падаше. Но жената с черната коса

каза: <���Помни, имаш избор>.

- Не, не съм променил решението си. Просто не мога да си

спомня.

Седна. Стаята беше тъмна. Жена с черна коса. Какво имаше на

врата и?? Трябваше да си събира багажа. Трябваше да иде на летището.

Порталът. Тринайсетият. Разбирам.

Леля Вив седеше близо до вратата на всекидневната в сиянието на

единствената лампа и шиеше.

Той отпи още една глътка от бирата. После бавно изпразни

кутията.

- Моля те, помогни ми - прошепна незнайно на кого. - Моля те, помогни ми.

И отново заспа. Вятърът виеше. Барабаните го изпълваха със

страх. Беше ли това предупреждение? Защо не скочиш, казваше злата

икономка на бедната изплашена жена на прозореца във филма <���Ребека>.

Беше ли сменил касетата? Не можеше да си спомни. Но сега сме в

Мандърлей, нали? Можеше да се закълне, че това е госпожица

Хавишам. И тогава чу как тя шепне на Естела: <���Можеш да му разбиеш

сърцето>. Пип също го чу, но все още я обичаше.

Ще оправя тази къща, прошепна. Ще пусна вътре светлина. Естела, ние ще бъдем щастливи заедно. Това не е училищен двор, не е онзи

дълъг пуст коридор, който води към кафетерията и сестра Клемент не

крачи пред него. <���Ти ще влезеш пак в пътя, момче!> Ако ме шамароса, както удари Тони Дедрос, ще я убия.

Леля Вив стоеше до него в тъмното.

- Пиян съм - каза той.

Тя сложи една студена бира в ръката му, същинско съкровище.

- Боже, толкова е вкусна.

- Един човек иска да те види.

- Кой? Жена ли е?

- Един хубав джентълмен от Англия:

- Не, лельо Вив:

- Но той не е репортер. Поне така твърди. Много е възпитан.

Казва се Лайтнър. Идва чак от Лондон. Самолетът му от Ню Йорк току-

що кацнал и той дошъл направо тук.

- Не сега. Кажи му да си върви. Лельо Вив, трябва да се върна.

Трябва да се върна в Ню Орлиънс. Трябва да се обадя на доктор Морис.

Къде е телефонът?

Той стана от леглото, главата му се въртеше, затова постоя

неподвижен за миг, докато замайването премине. Но не му стана по-

добре. Крайниците му бяха като оловни. Отново потъна в леглото, в

сънищата. Вървеше през къщата на госпожица Хавишам. Мъжът в