Ан Райс - Ве

Ривърбенд, което останало изцяло в ръцете на Жулиен, който

пък накрая го предал на Клей и Винсент, както и на наемни

управители.

Катерин прекарвала все повече време с майка си Маргьорит, която към края на живота си ставала все по-ексцентрична.

Един посетител в плантацията в края на деветнайсети век

описва Маргьорит като <���напълно невъзможна> старица, която

ден и нощ се разхожда с лекьосана бяла дантелена роба и

прекарва часове в библиотеката си, където все четяла нещо с

монотонен глас. Обиждала хората безочливо и без да подбира

думите си. Обаче била много привързана към Анжелик

(дъщерята на Реми) и Катерин. Постоянно бъркала децата на

Катерин, Клей и Винсент, с техните чичовци Жулиен и Реми.

Катерин пък е описвана като сивокоса, изморена жена, вечно

заета с ръкоделието си.

Към края на живота си Катерин като че ли станала ревностна

католичка. Ходела всеки ден на служба в енорийската църква

и устроила за децата на Клей и Винсент много пищни

кръщенета.

Маргьорит доживяла до деветдесет и две години - тогава

Катерин била на шейсет и една.

Но освен историите за кръвосмешения, които характеризират

семейство Мейфеър още от времето на Жан Луис и Пиер, не е

имало никакви слухове за окултизъм, свързани с Катерин.

Черните слуги, роби или свободни, никога не са се страхували

от нея. Никой никога не е виждал мистериозния тъмнокос

любовник. Няма и доказателства, че Дарси Монахан е умрял

от друго, а не от жълта треска.

Сред членовете на Таламаска дори съществувало мнение, че

всъщност Жулиен е бил <���вещицата> през този период. Не е

имало друг изявен медиум от това поколение, и с

остаряването на Маргьорит Жулиен започнал да проявява

силите си. Съществува и твърдение, че Катерин е била

роденият медиум, но е отхвърлила тази роля, когато се е

влюбила в Дарси, и затова Жулиен е бил толкова против

нейната женитба, тъй като е знаел тайните на семейството.

Всъщност ние разполагаме с огромно количество информация, която ни кара да предполагаме, че Жулиен наистина е бил

<���вещер>, та дори и да не бил част от клана на вещиците

Мейфеър.

Затова е много важно да проучим живота му по-детайлно.

През петдесетте години на двайсети век до нас достигна

много интересна информация за него. По някое време

историята му трябва да бъде проучена много по-основно на

базата на съществуващите документи. Докладите за

семейството през този период са многобройни и често

повтарящи се. Има и множество публикации, в които се

споменава името на Жулиен, както и три негови маслени

портрета в американски музеи и един в Лондон.

Черната коса на Жулиен побеляла напълно още докато бил

млад, а многобройните му фотографии, както и маслените

портрети го показват като доста обаятелен и много красив

мъж. Някои казват, че приличал на баща си, оперния певец

Тайрон Клифърд Макнамара.

Но най-поразителното за някои от членовете на Таламаска бе

това, че Жулиен много приличал на своите предшественици

Дебора Мейфеър и Петир ван Абел, които обаче по никакъв

начин не си приличат помежду си. Жулиен като че ли е

някаква изумителна комбинация от чертите и на двамата. Има

ръста на Петир, профила му, както и сините очи, деликатните

скули и устата на Дебора. Изражението му на някои от

портретите изумително прилича на нейното.

Сякаш портретистите от деветнайсети век са видели портрета

на Дебора от Рембранд - което, естествено, е невъзможно, защото той винаги е бил в нашето хранилище - и нарочно са

<���имитирали> личността, пресъздадена от него. Можем само да

предполагаме дали Жулиен наистина е имал нейния

темперамент. Струва си също и да споменем, че на повечето

фотографии, въпреки сериозната поза и другите формалности

при позирането от онова време, Жулиен се усмихва.

Това е <���усмивката на Мона Лиза>, и все пак е усмивка, което

е доста странно, тъй като напълно противоречи на порядките

при позирането за фотография през деветнайсети век. Петте

дагеротипии на Жулиен, които притежаваме, показват същата

лека усмивка, което е напълно нетипично за този период.

Сякаш Жулиен е смятал <���снимането> за нещо забавно.

Фотографиите, правени почти до края на живота му, през

двайсети век, неизменно показват тази усмивка, само че сега

по-широка и по-щедра. Трябва да отбележим, че на тези по-