Ан Райс - Ве

жизненост.

- Значи тя си е представяла Дявола като красив и затова

Лашър се е явил така. Разбираш ли, всичко у него се заражда

в нас.

- Вероятно, вероятно. - Погледнах празната си чаша.

Бях жаден, обаче не исках да пия повече. - Но може и да не е

така.

- Да, и това прави нещата много интересни - продължи

тя. - Нима не си разбрал, че то не може да мисли само?

Успяло е да събере мислите си по заповед на Сузан. Дебора го

е научила да се концентрира и да създава бури, а аз го

накарах да се всели в стареца. То просто обожава всички тези

номера, взира се през очите му в нас, сякаш е истински човек, и се забавлява. Не разбираш ли, аз обичам това същество, защото то се променя, развива се.

- Опасно е! - прошепнах аз. - Това същество е лъжец.

- Не, това е невъзможно. Благодаря за

предупрежденията, но те са толкова безполезни, че са направо

смешни. - Тя взе бутилката и напълни чашата ми.

Аз не я поех.

- Шарлот, умолявам те:

- Петир - каза тя, - нека говорим направо, защото го

заслужаваш. В живота си ние жадуваме много неща, борим се

с всякакви препятствия. За Сузан препятствието е било

собственото и? съзнание, пълното и? невежество. За Дебора -

това, че е била отгледана като селско момиче, облечено в

дрипи. Дори в замъка си тя си остана същото изплашено

селско девойче, което смяташе, че Лашър е единствената

причина за нейното богатство. Е, аз не съм селска знахарка, нито пък изплашено дете - аз съм жена, родена за богатство.

Обучението ми започна още откакто се помня, имах всичко, което пожелая. И сега, когато съм на двайсет и две и вече съм

майка, а скоро ще стана вдовица, аз управлявам това място.

Управлявах го още преди майка ми да ми предаде тайните си

и този неин великолепен познайник, Лашър. Аз възнамерявам

да обучавам това същество, да извличам полза от него, да му

позволя да увеличи значителната ми сила. Сигурно вече

разбираш това, Петир ван Абел, защото ние си приличаме и за

това си има причина. Ти си силен като мен. Разбери, че аз

обичам този дух, обичам го, чу ли ме? Защото този дух стана

моята воля!

- Но той уби майка ти, красива дъще - казах аз и после

и? припомних отново всичко познато за коварствата на тези

същества от приказките и легендите, и поуката, че те не могат

да бъдат напълно разбрани от човешкия разум, нито да бъдат

управлявани от него.

- Моята майка знаеше много добре какви сте - каза тя

тъжно и поклати глава. Предложи ми още вино, но аз отказах.

- Вие в Таламаска не сте по-добри от католиците и

калвинистите.

- Не, ние сме съвсем различни. Ние извличаме

познанията си от наблюденията и опита! Ние сме хора на

новото време, ние сме като хирурзите, лекарите и

философите, не сме духовници!

- И какво от това? - изсмя се тя.

- Духовниците търсят откровения в Писанието. Когато

ти разказвах за старите приказки за демони, исках да

привлека вниманието ти към дестилираното знание. И нямах

предвид демонологиите, защото те са отрова. Трябва да се

чете само стойностното и да се отхвърли останалото.

Не получих отговор.

- Дъще моя, казваш, че си образована, тогава виж баща

ми - хирург в Лайденския университет, човек, който отиде в

Падуа да се учи, а после и в Англия, за да слуша лекциите на

Уилям Харви . Научил е и френски, за да можа да чете

писанията на Паре . Все велики лекари, които са оборили

схващанията на Аристотел и Гален. Те са се учили от

дисекциите на трупове, както и от дисекции на живи животни!

Те са се учили от наблюдението! Това е и нашият метод.

Искам да наблюдаваш това нещо, да наблюдаваш какво

върши! И твърдя, че то погуби Дебора. То е погубило и

Сузан.

Мълчание.

- О, но ти ме подтикваш да го изуча по-добре. Да

подходя към него, както би подходил лекар. И тогава ще се

свърши с тия заклинания и тем подобни.

- Точно затова съм тук - въздъхнах аз.

- Не, ти дойде тук не само за това - каза тя и ми

отправи най-очарователната и дяволита усмивка. - Ела сега, нека бъдем приятели. Пийни с мен.

- Мисля, че трябва да си лягам.

Тя се изсмя.

- Аз също. Но по-късно.

И отново бутна чашата към мен. Аз я поех и отпих от

любезност. Отново усетих онова странно опиянение.

- Не, не искам повече - рекох.

- Но това е най-хубавото ми бордо, трябва да го

изпиеш. - Подаде ми чашата.

- Добре, добре - казах аз и я изпих.

О, Стефан, нима тогава не знаех какво ще се случи?