Ан Райс - Ве

му очи огледаха всички на масата.

Настаниха го на стола в другия край. Беше жив скелет и

тъй като не можеше да стои изправен, го привързаха с

копринени ленти за облегалката. След това Реджиналд, който

явно бе станал много изкусен във всичко това, побутна

брадичката му, защото той не можеше сам да вдигне глава.

Братовчедките веднага започнаха да му бърборят, че

много се радват да го видят в толкова добро състояние. Но

определено бяха смаяни, както и докторът. А когато старецът

проговори, се смаях и аз.

Едната му ръка се вдигна отпуснато от масата и с

непохватно движение се стовари отново върху нея. В същия

момент устата му се отвори, въпреки че лицето му си

оставаше все така спокойно - само долната челюст провисна.

След това той започна да изрича някакви кухи и беззвучни

думи.

- Още не съм близо до смъртта и не се страхувам от

нея! - Сакатата ръка отново се издигна в спазъм и полетя

надолу с трясък.

Шарлот гледаше всичко това с присвити и искрящи очи.

За първи път я виждах така концентрирана - цялото и?

внимание бе насочено към лицето на стареца и увисналата му

ръка.

- Боже мой, Антоан - извика докторът. - Не можеш да

ни обвиняваш, че се тревожим.

- Умът ми е бистър, както винаги! - обяви старецът с

беззвучния си глас и обърна много бавно глава, която сякаш

бе издялана от дърво и скърцаше на пантите си. Огледа

всички от дясно на ляво, после се спря на Шарлот и я дари с

крива усмивка.

Когато се наведох напред, за да избегна сиянието на

близките свещи, аз видях, че очите му са кървавочервени, а

лицето му изглежда като замръзнало, като при всяко

изражение ледът сякаш се покриваше с пукнатини.

- Вярвам ти, моя скъпа снахо - каза той на Шарлот. И

този път това бе изречено с пълна липса на интонация.

- Да, татко - каза сладко Шарлот, - аз ще се грижа за

теб, бъди сигурен.

Тя се наведе към съпруга си и стисна безполезната му

ръка. Той се взираше в баща си със съмнение и страх.

- Татко, боли ли те? - попита го тихо.

- Не, синко, няма болка, никаква болка. - Това

изглеждаше повече като уверение, отколкото като отговор, защото синът сигурно виждаше във всичко това собственото

си бъдеще.

Докато гледах как старецът извръща отново глава по

онзи странен начин - като дървена кукла - аз знаех, че

всъщност не той ни говори, а нещо в него, нещо, което бе

завладяло тялото му, и в този миг осъзнах истината - Антоан

Фонтене бе пленник в своето тяло, неспособен да контролира

гласните си струни, и се взираше в мен с ужасени очи.

Беше само за миг, но го видях. Обърнах се към Шарлот, която се взираше хладно в мен, сякаш ме предизвикваше да

изрека онова, което бях разбрал. Старецът също се взираше в

мен и внезапно се изсмя така зловещо, че стресна всички.

- О, боже мой, Антоан! - изпищя хубавата

братовчедка.

- Татко, пийни малко вино - каза немощният му син.

Черният Реджиналд посегна към чашата, но старецът

внезапно вдигна и двете си ръце, стовари ги с трясък на

масата, а после, с искрящи очи, хвана непохватно чашата, поднесе я към устата си и изля съдържанието и? на лицето си.

Всички бяха ужасени. Черният Реджиналд бе ужасен.

Само Шарлот се усмихна сладко, сякаш бе видяла някакъв

фокус, и каза:

- Добре, татко, лягай си. - И стана от масата.

Реджиналд се опита да улови чашата, която старецът

внезапно изпусна, но тя падна на масата и се разля по

покривката.

Замръзналата уста отново се отвори и кухият глас

проговори:

- Изморих се от този разговор. Трябва да вървя.

- Да, лягай си - каза Шарлот и тръгна към него, - ние

скоро ще дойдем да те видим.

Нима никой не виждаше целия този ужас? Безсилните

крайници на стареца бяха задвижвани от демона.

Братовчедките гледаха с отвращение как вадят Антоан-старши

от стола. Брадичката му клюмна на гърдите.

Сега Реджиналд бе напълно отговорен за движенията на

стареца и го поведе към вратата. Двамата пияни братя

изглеждаха вбесени и кисели, старият доктор, който току-що

бе пресушил още една чаша червено вино, само клатеше

глава. Шарлот ги огледа и се върна на мястото си.

Погледите ни се срещнаха. И мога да се закълна, че тя ме

гледаше с омраза.

Омраза заради онова, което знаех.

Аз неловко отпих от виното си, което бе повече от

превъзходно, макар че сега ми се струваше необичайно силно, или пък аз бях необичайно слаб.