Ан Райс - Ве

гърдите и?, че почти се замаях. Но веднага казах, че бих искал

да поговорим отново за този дух, защото да се върна към

задачата си, ми изглеждаше единственото спасение.

- Трябва да ви кажа нещо за този дух, за опасностите, които крие. Сигурно знаете как се запознах с майка ви. Тя

разказа ли ви цялата история?

- Играете си с търпението ми - каза внезапно тя.

Погледнах я с изненада, отново беше обзета от гняв.

- Как така?

- Знаете неща, които не бих искала да знаете.

- Какво ви е казала майка ви? - попитах аз. - Аз я

спасих в Донелайт.

Тя обмисли думите ми, но гневът и? не се уталожваше.

- Я ми кажете, знаете ли как майка и? е успяла да

призове този демон, както го наричате?

- С помощта на книга, която един инквизитор и? е

показал. Научила е всичко за вещерството от него, защото

преди това е била просто знахарка и акушерка, като мнозина

други, и нищо повече.

- О, напротив, може и да е била много повече. Ние сме

много повече от това, което изглеждаме. Ние учим само това, което трябва да научим. Само помислете какво постигнах тук, след като напуснах къщата на майка си. И чуйте - това беше

нейната къща, с нейното злато е купено обзавеждането, килимите по каменните плочи на пода, както и дървата за

огнището.

- Да, хората говорят за това. Че графът нямал нищо, освен титлата си, преди да срещне майка ви.

- Точно така, и дългове. Но сега това е минало. Той е

мъртъв. И аз знам, че вие ми предадохте точно думите на

майка ми. Казахте ми истината. Чудя се дали да ви кажа нещо, което вие не знаете, за което дори не се досещате. Мисля за

това, което майка ми ми е разказвала за вас, за това как е

можела да ви признае всичко.

- Радвам се, че ви е казала така. Не съм доверявал

никому нейните тайни.

- Освен на вашия орден. На Таламаска.

- О, но това не е предателство.

Тя се извърна от мен.

- Моя скъпа Шарлот, аз обичах майка ви. Умолявах я да

се пази от този дух и от неговата мощ. Не казвам, че съм

предвидил онова, което ще се случи с нея. Не съм. Но се

страхувах за нея. Страхувах се от амбицията и? да използва

духа за свои цели:

- Не искам да слушам повече за това. - Отново беше

вбесена.

- Какво искате да направя? - попитах аз.

Тя се замисли, но явно не върху въпроса ми, защото каза: - Никога няма да изстрадам това, което сполетя майка

ми и баба ми.

- Моля се да е така. Прекосих морето, за да: - Не, вашето предупреждение и въобще присъствието ви

тук няма нищо общо. Няма да го изстрадам. Майка ми таеше

някаква мъка, беше като прекършена отвътре, още от момиче.

- Разбирам.

- Аз нямам такава рана. Вече бях омъжена, когато

всички тези ужаси я сполетяха. Но аз съм видяла други ужаси

и вие също ще ги видите тази нощ, когато погледнете съпруга

ми. Няма лекар в целия свят, който да може да го излекува.

Нито пък знахар. Имам само едно здраво дете от него, а това

не е достатъчно.

Въздъхнах.

- Но елате, ще поговорим още - каза тя.

- Да, разбира се.

- Вече ни чакат. - Изправи се и аз я последвах. - Не

казвайте нищо за майка ми пред останалите. Нито дума.

Дошли сте да видите мен:

- Защото съм търговец и смятам да се заселя в Порт-о-

Пренс, затова имам нужда от вашия съвет.

Тя кимна уморено.

- Колкото по-малко говорите, толкова по-добре. -

Обърна се и тръгна към стълбите.

- Шарлот, моля ви, не затваряйте сърцето си за мен -

настоях аз и се опитах да хвана ръката и?.

Тя изведнъж се скова, а после изобрази доста фалшива

усмивка - сладка и спокойна. Поведе ме по стъпалата към

долния етаж на къщата.

Сигурно си представяш колко бях нещастен. Какво

трябваше да означават странните и? думи? И самата тя ме

объркваше - в един момент ми се струваше дете, а в друг -

старица. Не можех да кажа дали изобщо е разбрала

предупрежденията ми и дори думите, които Дебора бе

настояла да и? предам. Дали не бях добавил твърде много от

себе си към тях?

- Мадам Фонтене - казах аз, щом изкачихме стълбите и

стигнахме до вратата на къщата, - трябва да поговорим още.

Обещавате ли ми?

- Когато съпругът ми си легне - каза тя, - ще останем

насаме. - Погледът и? се задържа върху мен, докато

произнасяше последната фраза, и аз почувствах как се

изчервявам. Видях руменина и по нейните закръглени бузи, долната и? устна леко се изви в игрива усмивка.

Влязохме в голям просторен вестибюл, макар, разбира се, никак да не приличаше на тези във френските замъци. Имаше