Ан Райс - Ве

към робите, които ни съпровождаха по пътеката - цял полк, всички с фенери в ръце. Бяхме обградени от сияещи в мрака

цветя и масивни дървета.

Точно пред предните стълби тя се обърна и тръгна по

плочите между дърветата към една дървена пейка.

Седнах до нея. Мракът се спускаше около нас, а

окачените из градината фенери сияеха в яркожълто. Самата

къща излъчваше достатъчно светлина.

- Кажете ми как искате да започна, мадам - казах аз. -

На ваше разположение съм.

- Започнете направо - отвърна тя, очите и? се взираха в

моите. Седеше спокойна, леко извърната към мен, ръцете и?

почиваха в скута.

- Тя не умря в пламъците. Хвърли се от кулата на

църквата и умря на камъните долу.

- О, благодаря ти, Боже! - прошепна Шарлот. - Да

узная това от човешка уста:

За миг се замислих над тези и? думи. Дали това

означаваше, че Лашър вече и? е разказал това, а тя не му е

повярвала? Беше така обезсърчена, че не бях сигурен дали да

продължа.

И все пак го направих:

- Монклеве бе сполетян от голяма буря, призована от

вашата майка. Братята ви умряха. Старата графиня - също.

Тя не каза нищо, гледаше право пред себе си, тъжна, може би дори отчаяна. Приличаше на момиче, не на жена.

Продължих, само че сега се върнах малко назад и и?

разказах как съм отишъл в града, как съм се срещнал с майка

и? и всичко, което тя ми бе казала за духа Лашър - че той е

причинил смъртта на графа, без знанието на Дебора, и как тя

го е порицала за това и какво и? отговорил той в своя защита.

А също и че Дебора бе поискала да и? разкажа това и да я

предупредя.

Лицето и? ставаше все по-мрачно, докато ме слушаше; все

още не ме поглеждаше. Обясних и? какво според мен е

значението на предупреждението на майка и?, както и какви са

моите мисли за този дух, и как никой магьосник не е описвал

дух, който може да се учи.

Тя все още не помръдваше, нито пък продумваше. Лицето

и? бе така мрачно, изглеждаше обзета от гняв. Накрая, когато

се опитах да обобщя изреченото и и? казах, че знам някои

неща за духовете, тя ме прекъсна:

- Не говорете повече за това. И никога не го споделяйте

с някой тук.

- Не бих го направил - побързах да отговоря и

продължих да обяснявам какво се е случило след срещата ми с

Дебора, а после описах и деня на смъртта и? в най-големи

подробности, като спестих единствено факта, че отец Ловие

полетя от покрива с моя помощ. Казах само, че е умрял.

Но тя се обърна към мен с мрачна усмивка и попита: - Как умря той, Петир ван Абел? Не го ли блъснахте вие

от покрива?

Усмивката и? беше студена и изпълнена с гняв, макар че

не знаех дали е насочен към мен, или към случилото се. Тя

като че защитаваше своя демон, сякаш смяташе, че съм го

обидил, и така изразяваше лоялността си, защото сигурно той

и? беше казал какво съм направил. Но не знаех дали е точно

така. Мисълта, че тя знае за моето престъпление, ме плашеше

малко, вероятно дори повече, отколкото бих признал.

Не и? отговорих. Тя мълча доста време. Като че щеше да

заплаче, но не го направи. Накрая прошепна: - Те смятат, че съм изоставила майка си. Но вие знаете, че не съм!

- Зная, мадам. Вашата майка ви е изпратила тук.

- Заповяда ми да замина! - каза тя умолително.

Замълча само колкото да се успокои. - Заповяда ми! Каза ми: <���Върви, Шарлот, защото ако те видя да умираш преди мен или

заедно с мен, животът ми ще е отишъл напразно. Ако ме

изгорят, няма да понеса мисълта, че ще видиш това или пък

ще изстрадаш същото>. И така, аз сторих, каквото ми каза. -

Устата и? отново се изкриви леко, по детски, и пак ми се

стори, че ще се разплаче. Но тя стисна зъби, очите и? се

разшириха, докато обмисляше всичко това, и след миг отново

изпадна в гняв.

- Обичах майка ви - казах и? аз.

- Зная - отвърна. - Те се обърнаха срещу нея, и мъжът

и?, и братята ми.

Забелязах, че не нарече съпруга на Дебора <���татко>, но не

казах нищо. Не знаех дали изобщо трябва да засягам тази

тема.

- Какво да кажа, за да утеша душата ви? - попитах. -

Те са наказани. Няма да се радват на живота, който и? отнеха.

- Да, много добре го казахте. - Усмихна се горчиво и

прехапа устна. Малкото и? личице изглеждаше така нежно, така меко, така уязвимо, че аз се наведох и я целунах, а тя не

се възпротиви, само притвори очи.

Изглеждаше объркана. Аз също. Защото целувката ми се

стори тъй прекрасна, както и дъхът на кожата и?, близостта на