Ан Райс - Ве

Гардън Дистрикт, дървета, превити от жега и безобиден вятър.

Но това беше яхтата и това беше моментът. Трябваше да се качи на

това нещо, с многобройните му илюминатори и хлъзгави на вид палуби, което се полюшваше леко към черните гумени уплътнения, прикрепени

по дългата страна на кея. Не му харесваше, това бе сигурно. И беше

адски доволен, че си сложи ръкавиците.

Опитът му с плавателни съдове се ограничаваше изключително до

големите такива - стари речни фериботи през детството му и големите

мощни туристически круизъри, които превозваха хиляди напред-назад

из залива на Сан Франциско. Когато видеше подобна яхта, единствената му мисъл беше, че може да падне от нея.

Заобиколи я, докато не стигна зад големия тромав кокпит, хвана се

за перилата и подскочи странично - стреснат за миг от факта, че

лодката потъна малко под тежестта му. Прехвърли се възможно най-

бързо на задната палуба.

Роуан се качи веднага след него.

Той мразеше земята под краката му да се люлее! Господи, как

изобщо издържаха хората на такива лодки! Но все пак яхтата

изглеждаше достатъчно стабилна. Перилата бяха достатъчно високи, за

да внушават чувство за сигурност. Дори донякъде предлагаше завет.

Той се вгледа за миг през стъклената врата на кокпита. Неясни

очертания на циферблати и разни уреди. Приличаше на кабината на

самолет. Може би вътре беше стълбата към каютите долу.

Е, това не го засягаше. Само палубата имаше значение, защото там

бе лежал.

Вятърът над водата направо ревеше в ушите му. Той се обърна и

погледна Роуан. Лицето и? беше съвсем тъмно на фона на далечните

светлини. Тя извади ръка от джоба на якето си и посочи дъските точно

пред краката си.

- Ето тук.

- Когато отворих очи? Когато си поех въздух за първи път?

Тя кимна.

Той коленичи. Така движението на лодката се усещаше по-слабо, единственият звук беше слабото проскърцване, което сякаш не идваше

от някакво определено място. Свали ръкавиците, натъпка ги в

джобовете си и отпусна ръце.

После ги положи на дъските. Студ, влага. Видението дойде сякаш

отникъде, както винаги, и го откъсна от реалността. Но той не видя

своето спасяване, а само късчета, проблясъци за други хора, потънали в

разговор, насред някакво движение, доктор Мейфеър, после омразния

мъртъв мъж, а с тях и една красива възрастна жена, много по-обичана, жена на име Ели - но този образ отстъпи пред друг, после пред друг, а

гласовете се смесваха в шум.

Той се изпъна напред на колене. Започваше да се замайва, но не

спираше да опипва дъските. Търсеше като слепец.

- За Майкъл - повтаряше. - За Майкъл!

И внезапно гневът заради нещастието през това дълго, изгубено

лято се надигна в него.

- За Майкъл! - шептеше той, като вътрешно тласкаше силата, опитваше се да я увеличи и фокусира, да достигне до видението, което

желаеше.

- Господи, покажи ми мига, в който си поех дъх - прошепна той.

Но това беше като да прелистиш хиляди томове, за да откриеш едно-

едничко изречение. Греъм, Ели, извисяващи се, смесващи се гласове.

Той не можеше да открие думи за видяното; отхвърли го. - Дай ми

онзи момент. - Легна по корем и залепи буза за грубото дърво.

И тогава съвсем внезапно желаният момент като че избухна около

него, сякаш дървото отдолу бе подхванато от пламък. По-студен от

този, по-жесток вятър. Лодката се люлее. Тя се е навела над него и той

вижда тялото си да лежи на палубата - мъртвец с бяло мокро лице. Тя

му прави масаж на сърцето. Събуди се, по дяволите, събуди се!

Очите му се отвориха. Да, видях нея, Роуан, да. Жив съм, тук съм!

Роуан, много неща: Болката в гърдите е непоносима. Той дори не

чувства ръцете и краката си. Това неговата ръка ли е, вдига се, сграбчва нейната?

Трябва да обясни, да обясни какво стана преди: Преди какво?

Опитва се да приближи до него, да навлезе в него. Преди какво? Но там

няма нищо друго, освен нейното бледо овално лице, такова, каквото

той го бе видял онази нощ, и косата и?, смачкана под фуражката.

Внезапно отново в реалността, той удари с юмрук по палубата.

- Дай ми ръката си - изкрещя.

Тя коленичи до него.

- Мисли, мисли за случилото се в момента, когато съм си поел

дъх.

Но той вече знаеше, че няма смисъл. Вече беше видял онова, което

бе видяла тя. Себе си - мъртъв мъж, който се връща към живота.

Мъртво мокро тяло, проснато на палубата, а тя не спира да натиска