Ан Райс - Ве

гърдите му, и после сребърния процеп между клепачите му, когато

отваря очи.

Дълго време лежа неподвижно, диша накъсано. Знаеше, че отново

премръзва, макар и не като в онази кошмарна нощ, и че тя е тук, до

него, чака търпеливо. Можеше да изкрещи, но бе твърде уморен за

това, твърде съсипан. Образите се блъскаха около него, прииждаха. А

той искаше само покой. Ръцете му се свиват в юмруци. Не помръдва.

Но имаше и още нещо, нещо, което бе открил, нещо мъничко, което не знаеше. Беше за нея, защото в онези първи няколко секунди

той бе разбрал коя е тя, беше я познал. Знаеше, че се казва Роуан.

Но как би могъл да се довери на това заключение? Господи, душата му се гърчеше от усилие. Лежеше съсипан, гневен, чувстваше се

като глупак и все пак се опитваше. Може би щеше да се разкрещи, ако

тя не беше там.

- Опитай отново - каза тя.

- Няма смисъл, това е друг език. Не зная как да го използвам.

- Опитай.

И той го направи. Но не се случи нищо по-различно. Проблясъци

на слънчеви дни, образите на Ели и Греъм, на други хора, много други

хора, лъчи светлина, които го блъскаха насам-натам, вратата на

кокпита се удря от вятъра, висок мъж се качва по стълбите, мъж без

риза, и Роуан. Да, Роуан, Роуан, Роуан, тя беше там с всеки от

образите, които виждаше, винаги Роуан и понякога щастливата Роуан.

Никой не се бе качвал на тази лодка, без Роуан да е с него.

Надигна се на колене, още по-объркан от този втори опит.

Знанието, че я е познал в онази нощ, беше просто илюзия, тънък слой

от плътното и? присъствие на тази лодка, просто смесил се с останалите

слоеве, до които бе достигнал. Познаваше я може би защото държеше

ръката и?, или пък защото преди да дойде тук, вече знаеше как бе

протекло всичко. Никога нямаше да разбере със сигурност.

Но важното беше, че сега той не я познаваше и все още не можеше

да си спомни! А тя беше просто една много търпелива и разбираща

жена, и той трябваше да и? благодари и да си тръгне.

Седна.

- Майната му - прошепна. Сложи си ръкавиците. Извади

кърпичка и си издуха носа, а после вдигна яката си, за да се предпази

от вятъра. Но какво щеше да помогне късата яка на сакото?

- Ела вътре - каза тя. Хвана го за ръката, сякаш беше малко

дете. Той се изненада колко добре му подейства това. Щом слязоха от

проклетата клатушкаща се и хлъзгава лодка на пристана, се почувства

по-добре.

- Благодаря, докторе. Струваше си да опитам и ти ми позволи.

Нямам думи да ти благодаря.

Тя го прегърна през кръста. Лицето и? беше съвсем близо до

неговото.

- Може би ще стане някой друг път. - Усещането, че я познава, че под палубата има малка кабина, в която тя често спи с неговата

снимка, залепена на огледалото. Дали отново се беше изчервил?

- Ела вътре - каза тя отново и го задърпа напред.

В къщата беше уютно, но той беше твърде тъжен и уморен, за да

мисли за това. Искаше да си почине, а не смееше. Трябваше да тръгва

за летището, да вземе куфара си и да излезе оттук, а после да поспи на

някой пластмасов стол. Това бе просто един път към откритието, който

се бе оказал без изход; сега трябваше да поеме по другия възможно

най-бързо.

Обърна се и погледна отново лодката, искаше му се да им каже, че

не е изоставил целта си, а че просто не може да си я спомни. Дори не

знаеше дали порталът е наистина портал. И номерът, имаше някакъв

номер, нали така? Много важен номер. Той се облегна на стъклената

врата и притисна чело в нея.

- Не искам да заминаваш - прошепна Роуан.

- И аз не искам - каза той, - но трябва. Разбираш ли, те

наистина очакват нещо от мен. И ми казаха какво, а аз трябва да

направя всичко по силите си, и зная, че завръщането там е част от това.

Тишина.

- Беше много мило, че ме доведе тук.

Тишина.

- Може би.

- Може би какво? - Той се обърна.

Тя стоеше с гръб към светлината. Беше свалила якето си и

изглеждаше някак ъгловата и грациозна в огромния плетен пуловер, с

тези дълги крака, с прекрасните скули, с фините тесни китки.

- А ако е трябвало да забравиш? - попита тя.

Това никога не му беше хрумвало. За миг не успя да отговори.

- Вярваш ли ми за виденията? - попита. - Искам да кажа - чела

ли си статиите във вестниците? Истина е. Вестниците ме карат да звуча

като глупак, като луд. Но важното е, че имаше нещо много повече и: Искаше да може да види по-добре лицето и?.

- Вярвам ти - каза тя простичко. Замълча, после добави: -

Подобно, сякаш съвсем случайно нещо, което оказва толкова голямо